Шантарам

Тъй като моето място беше от вътрешната страна, постоянно ме молеха да подавам най-различни неща през задръстената от багаж пътека — от вързопи до бебета. Младият фермер, който ми подаде първия предмет, се поколеба, вперил поглед в сивите ми очи. Щом завъртях глава и се усмихнах, той се усмихна в отговор и ми подаде вързопа. Когато автобусът потегли от оживената автогара, аз вече приемах усмивки и въртене на глави от де що имаше хора вътре и сам въртях глава в отговор.

На табелата зад главата на шофьора пишеше с големи букви на марати и на английски, че автобусът има разрешение за точно 48 седящи места. Май никого не го беше грижа, че пътниците са седемдесет, плюс два-три тона товар. Раздрънканият автобус се клатушкаше на изтощените си ресори като влекач сред бурно море. Скрибуцане, пъшкане и стържене се носеха отгоре и отдолу, отляво и отдясно, а всеки път, щом шофьорът набиеше спирачките, те квичаха тревожно. Въпреки всичко, щом излязохме извън града, той успя да надуе осемдесет-деветдесет километра в час. По тесния път, ограден от едната страна с урва, а от другата — с често изникващите колони от хора и животни, с титаничната маса на нашия клатушкащ се Ноев ковчег и шеметната злост, с която шофьорът вземаше всеки завой, тази скорост бе достатъчна, за да ме отърве от нуждата да спя или да си почивам по време на пътуването.

През трите часа на това рисковано пътешествие ние се изкачихме до билото на планината, ограждащо широкото плато, и се спуснахме към плодородните му равнини. С благодарствени молитви, наново осъзнали стойността на този крехък дар, живота, слязохме от първия автобус на малка, прашна, безлюдна спирка, означена само с дрипав флаг, вързан на клона на едно стройно дърво. След час на нея спря втори автобус.

— Гора каун хаин?

— попита шофьорът, щом се качихме на стъпалото. — Кой е белият?

— Маза митра ахей

— отговори Прабакер с пресилено безразличие, като напразно се мъчеше да прикрие гордостта си. — Приятел ми е.

Разговорът се водеше на марати, езикът на щата Махаращра, чиято столица е Бомбай. Тогава не разбирах много, но същите тези въпроси и отговори се повтаряха толкова често през месеците, прекарани в селото, че научих наизуст повечето фрази, с някои вариации.

— Какво прави тук?

— На гости на семейството ми е.

— Откъде е?

— От Нова Зеландия — отвърна Прабакер.

— Нова Зеландия?

— Да, Нова Зеландия. В Европа.

— Много пари ли има в Нова Зеландия?

— Да, да. Много. Всичките бели хора там са богати.

— Говори ли марати?

— Не.

— Хинди?

— Не. Само английски.

— Само английски?

— Да.

— Защо?

— В неговата страна не говорят хинди.

— Там не говорят хинди?

— Не.

— Нито марати? Нито хинди?

— Не. Само английски.

— Свети Боже! Горкият глупак.

— Да.

— На колко години е?

— На трийсет.

— По-голям изглежда.

— Всичките изглеждат по-големи. Всички европейци изглеждат по-големи и по-сърдити, отколкото са. Белите са такива.

— Женен ли е?

— Не.

— Не е женен? На трийсет години и не е женен? Какво му има?

— Той е европеец. Много от тях се женят чак на стари години.

— Смахната работа.

— Да.

— Какво работи?

— Учител е.

— Учител, хубаво.

— Да.

— Майка и баща имали?

— Да.

— Къде са те?

— В родната му земя. Нова Зеландия.

— Той защо не е при тях?

— Той пътува. Оглежда света.

— Защо?

— Европейците така правят. Работят известно време и после пътуват, самотни, известно време, без семейство, докато остареят, а после се женят и стават много сериозни.

— Смахната работа.

— Да.

— Сигурно е самотен без мама и татко И като няма жена и деца.

— Да. Но на европейците така им е добре. Те трупат голям опит сами.

— Има едро и силно тяло.

— Да.

— Много силно тяло.

— Да.

— Гледай да го храниш добре и да му даваш много мляко.

— Да.

— Биволско мляко.

— Да, да.

— И гледай да не научи разни мръсни думи. Не го учи да псува. Има много гадове и копелдаци, които ще го научат на грозни думи, сестра им да шибам. Пази го от такива копелета.

— Ще го пазя.

— И не позволявай да го използват. Не ми изглежда много умен. Дръж го под око.

— По-умен е, отколкото изглежда, но добре, ще се грижа за него.

Никой от другите пътници не го беше грижа, че този разговор се точи няколко минути, преди да се качим и да продължим. Шофьорът и Прабакер говореха достатъчно силно, че да могат всички в автобуса да чуят. Всъщност, докато пътувахме, шофьорът се опитваше да приобщи към новото преживяване дори хората извън автобуса. Щом мернеше мъже или жени да вървят покрай пътя, той натискаше клаксона, за да им привлече вниманието, сочеше с палец чужденеца в дъното на автобуса, намаляваше скоростта и започваше да пълзи едва-едва, та да може всеки пешеходец да ме огледа внимателно и да остане доволен.