Шантарам

Аз съм градско момче. Роден съм и съм израсъл в доста голям, три милионен град. Една от причините години наред да успявам да бягам и да се крия, е това, че обичам големите градове и в тях се чувствам напълно спокоен и уверен. И всички подозрения на градското момче, и ужасът от селото се надигнаха в мен, когато поех чашата току-що издоено мляко. Беше топло на пипане. Миришеше на биволица. В чашата като че плуваха някакви неща. Подвоумих се. Имах чувството, че Луи Пастьор стои зад гърба ми, вперил поглед в чашата през рамото ми, и го чувах как казва:

„Ъъъ, мосю, на Ваше място първо бих сварил това мляко…“

Преглътнах предразсъдъците, страха и млякото наведнъж, на няколко глътки. Не беше толкова лошо, колкото очаквах — плътен сметанов аромат с нотка на сушени треви и биволски привкус. Рухмабай грабна чашата от ръката ми и приклекна да я напълни повторно, но настоятелните ми умолителни възражения я убедиха, че една чаша ми стига.

След като си измихме лицата и зъбите и приключихме с тоалета си, с Прабакер солидно закусихме с чай и роти под погледа на Рухмабай. Пресни роти — плоски питки, се пържеха всеки път за закуска в намазан с олио тиган на открития огън. Върху топлия, подобен на палачинки хляб слагаха бучка

гхи

— пречистено масло — и голяма лъжица захар, а после го навиваха на руло, толкова дебело, че едвам го обхващах, и го ядяха с чаша горещ, сладък чай с мляко.

На закуска Рухмабай ни гледаше в устата и ни боцваше с пръст или ни плясваше по главите или по рамената всеки път, когато понечехме да си поемем въздух. Попаднали в клопката й, дъвчейки иначе наистина вкусната храна, и двамата хвърляхме потайно погледи, към младите жени, които пържеха, с надеждата, че това роти, след вече третото четвъртото, което бяхме изяли, ще е последното.

И така, през всички тези седмици денят ми в селото започваше с чаша биволско мляко, измиване и най-накрая — продължителна закуска с чай и роти. Повечето сутрини излизах с мъжете на нивите с царевица, просо, пшеница, бобови растения и памук. Работният ден се разделяше на две части от по три часа с обедна почивка и сиеста по средата. Децата и младите жени ни носеха обяда в многобройни неръждаеми съдове. Той обикновено се състоеше от вездесъщите роти, пикантен дал от леща и чътни от манго и суров лук, подправело със сок от лайм. След като обядвахме заедно, мъжете си намираха някое по-тихо и сенчесто местенце, за да подремнат около час. Когато се залавяха отново за работа, нахранени и отпочинали, те се трудеха с повече енергия и въодушевление, докато старшият на групата не обявеше, че приключват за деня. След това селяните се събираха на някой от главните пътища, пооправяха си вида и със смях и шеги се завръщаха в селото.

В самото село почти нямаше работа за мъже. Готвенето, чистенето, прането и цялата къщна работа се вършеше от жените — най-вече от младите, наставлявани от по-възрастните. Селските жени работеха средно по четири часа на ден. Сеитбата и жътвата изискваха повече усилия, но общо взето селяните от Махаращра работеха по-малък брой часове от градските работници.

Тук не беше рай. Някои мъже се бъхтеха и след работата на обществените ниви, за да изкарат нещичко от посевите памук в частните си парцели със скалиста почва. Рано или късно идваха дъждовете. Нивите се наводняваха или пък ги връхлиташе напаст от насекоми и болести по растенията. Жените нямаха отдушник за реализиране на творческите си способности и се примиряваха с дългото, мълчаливо закърняване на своите дарби. Други наблюдаваха бавното пропадане на умни деца, които биха постигнали много повече на някое друго, по-оживено място, но никога нямаше да видят нещо по-различно от селото, нивите и реката. Понякога, много рядко, някой мъж или жена се чувстваха до такава степен окаяни и нещастни, че всички слушахме как цяла нощ вопли раздираха мрака.

Но, точно както бе казал Прабакер, хората пееха почти всеки ден. Ако изобилието от добра храна, смях, песни и дружелюбие може да се приемат за показатели на благополучието и щастието, то по качество на живот селяните бяха задминали западните си събратя. През шестте месеца, които прекарах там, никога не чух свиреп глас, нито видях вдигната от ярост ръка. Нещо повече, мъжете и жените в селото на Прабакер бяха яки и здрави. Дядовците и бабите бяха закръглени, но не дебели, родителите — силни и с грейнали очи, а децата — с прави крака, умни и жизнени.