Шантарам

В селото цареше чувство за сигурност, каквото нито един от известните ми градове не вдъхва: сигурността, която възниква, когато човешките същества и природата на едно място станат взаимозаменяеми, когато идентичността им съвпадне. Характерният за града звук е тракането на чука, подобно на шума на гърмящата змия — предупреждението за нападащата змия на бизнеса. Но селото непрекъснато е подложено на движение — онова, което се променя в природата, се възстановява при следващото завъртане на годишния кръговрат. Онова, което расте от земята, винаги се завръща. Онова, което цъфти, умира, за да разцъфне отново.

След като поживях в селото около три месеца, Рухмабай и жителите на Сундер ми подариха частица от тази сигурност — част от тях и от техния живот, която промени моя завинаги. В деня, когато започна сезонът на мусоните, аз плувах в реката заедно с още десетина млади мъже и двайсетина деца. Черните облаци, които от седмици се мръщеха от небето, се струпаха от хоризонт до хоризонт и сякаш притиснаха върховете на най-високите дървета. Въздухът, след осем месеца суша, бе така изобилно напоен с аромата на дъжд, че бяхме пияни от вълнение.

—

Паус алла! Салла гуррии!

— неспирно викаха децата и стискаха ръцете ми. Сочеха небето и ме дърпаха към селото. —

Ще вали! Да се прибираме!

Докато тичахме, паднаха първите капки дъжд. Само след секунди те преминаха в порой. След минути пороят се превърна във водопад. След час мусонът се лееше като из ведро — толкова плътен, че на открито трудно се дишаше, без да събереш шепи около устата си и да направиш малка пещера от въздух.

Отначало селяните танцуваха в дъжда и си погаждаха номера. Някои взеха сапун и се изкъпаха под небесния душ. Други отидоха в местния храм и коленичиха да се молят. Трети се заеха да поправят покривите на къщите си и отводнителните канавки около кирпичените стени.

Накрая всички спряха и просто се загледаха в разветите, плющящи, къдрещи се завеси от дъжд. На вратата на всяка къща се бяха струпали лица и всяка светкавица осветяваше застинали живи картини на почуда.

Този неколкочасов порой бе последван от също толкова продължително затишие. Слънцето грейна и дъждовната вода започна да се изпарява от затоплената земя. Първите десет дни от сезона минаха по същия начин, с яростни бури и затишия, сякаш мусонът проучваше къде са слабите места на селото, преди да предприеме окончателното нападение. А после, когато се изсипа големият дъжд, настана същинско езеро във въздуха и валя почти без прекъсване седем дни и седем нощи. На седмия ден бях на брега на реката и перях новите си дрехи, когато дъждът рукна. Посегнах да си взема сапуна и разбрах, че камъкът, върху който го бях сложил, е потънал. Водата, която дотогава галеше босите ми крака, се вдигна за секунди от глезените до коленете ми. Докато погледна нагоре към бурната придошла река, тя стигна бедрата ми и продължаваше да се вдига.

Стъписан и разтревожен, аз излязох от водата, понесъл мокрите си дрехи, и тръгнах към селото. По пътя спирах два пъти и гледах доколко е придошла реката. Тя бързо заля стръмните брегове, а после обширната полегата равнина започна да потъва под всепоглъщащия потоп. Всичко се случваше толкова бързо — придошлата река заливаше равнината, настъпваше към селото с бавен човешки ход. Уплаших се и хукнах да предупредя селяните.

— Реката! Реката идва! — крещях аз на развален марати.

Селяните усетиха тревогата ми, но не ме разбираха. Те се скупчиха около мен. После извиках Прабакер и го затрупах с въпроси.

— Лин, какво ти става? Хората много се тревожат за теб.

— Реката! Тя приижда бързо! Ще помете селото!

Прабакер се усмихна.

— О, не, Лин. Това няма да стане.

— Казвам ти! Видях я. Прабу, не се шегувам! Шибаната река ще ни наводни!

Прабакер преведе на другите. Всички се засмяха.

— Луди ли сте? — изкрещях отчаяно. — Никак не е смешно!

Те се разсмяха още по-силно, струпаха се около мен и започнаха да ме галят и потупват, за да ме успокоят, а засмените им гласове ми говореха успокоителни думи и въздишаха. После, начело с Прабакер, ме забутаха и повлякоха към реката.

Реката, само на неколкостотин метра по-нататък, не беше река, а потоп: огромен кален потоп, който помиташе долината с могъщи вълни и въртопи. Докато стояхме там, дъждът удвои силата му, а дрехите ни подгизнаха като пръстта. Придошлата река продължаваше да вилнее и да поглъща земя с всеки удар на сърцето ми.

— Виж онези пръчки, Лин — посочи ми Прабакер с особено дразнещ успокоителен тон. — Това пръчките за играта на наводнението. Помниш ли кога хората ги забиха в земята? Сатиш и Пандей, Нараян и Бхарат… Помниш ли?