Шантарам

Помнех. Преди дни имаше някаква томбола. Написаха сто и дванайсет числа на листчета за всеки мъж в селото и после ги смесиха в празно гърне за вода, наречено матка. Мъжете се наредиха да теглят числата, а после разбъркаха същите листчета в гърнето за втори път. На едно малко момиченце предоставиха честта да изтегли шестте печеливши числа от гърнето. Цялото село наблюдаваше церемонията и ръкопляска радостно на победителите.

Шестимата печеливши се удостоиха с правото да забият в земята дървени колове, високи малко повече от метър. Тримата най-стари мъже в селото също имаха право да забият дървен кол, без да участват в томболата. Те прилежно избраха местата и по-млади мъже побиха дървените им колове в пръстта. Когато всичките девет кола бяха забити, вързаха знаменца с името на всеки, а после хората се прибраха по къщите.

Наблюдавах това на сянка под едно клонато дърво. Точно тогава работех по малкия си разговорник на марати с фонетично изписани думи, които чувах всеки ден из селото. Не обърнах особено внимание на церемонията и така и не попитах какво цели.

Докато стояхме под поройния дъжд и наблюдавахме как реката пълзи към нас, Прабакер обясни, че дървените колове били част от играта с наводнението, която се разигравала всяка година. На най-старите мъже в селото и на шестимата победители от томболата се предоставял шанс да предскажат докъде ще придойде водата. Дървените пръти със знаменца от жълта коприна обозначаваха догадките им.

— Виждаш ли знаменце? — попита ме Прабакер и посочи най-далечния кол. — То ще загуби. Реката ще стигне до него и го потопи утре или още довечера.

После преведе на хората какво ми е казал и те избутаха напред Сатиш, якия кравар. Почти потъналият кол беше неговият и той, забил поглед надолу, със засрамен смях прие добродушните задявки на приятелите си и ехидните усмивки на старците.

— А този тук — продължи Прабакер и посочи най-близкия кол, — този тук реката няма да докосне. Тя никога не стига по-далече оттук. Старият Дипакбай избрал мястото да забие кола си. Той мисли, че тази година мусонът ще е тежък.

Селяните бяха загубили интерес и вече вървяха или тичаха обратно към селото. С Прабакер останахме сами.

— Но… откъде знаете, че реката няма да стигне по-нататък?

— Ние сме тук отдавна, Лин. Село Сундер го има на това място от две хиляди години. Съседното село, Натинкера, го има от много по-отдавна, към три хиляди години. На други места, не близо тук, на хората се случва лошо от наводненията през време на мусона. Но не тук. Не в Сундер. Нашата река никога не е стигала толкова далече. Тази година също аз не мисля да стигне чак дотук, въпреки че старият Дипакбай така казва. Всички знаят къде ще спре реката, Лин.

Той присви очи и се загледа в облаците.

— Обикновено чакаме, докато дъждът спре и тогава излизаме от къщите да видим прътите от играта с наводнението. Лин, ако няма нищо против, плувам в дрехи и преди да се прибера, ще трябва да изстискам водата от моите кокалите.

Бях се взрял право напред. Той погледна отново струпаните облаци и ме попита:

— В твоя страна, Лин, не знаете ли къде спира реката?

Не му отговорих. Той ме потупа няколко пъти по гърба и тръгна. Сам, аз гледах пропития с дъжд свят и най-сетне вдигнах очи към небето.

Мислех за друга река, онази, която протича през всеки от нас, без значение откъде идваме — по целия свят. Реката на сърцето и неговите желания. Чистата, най-важната истина за това какъв е всеки от нас и какво може да постигне. Цял живот съм бил боец. Бях винаги готов, прекалено готов да се боря за онова, което обичам, и срещу онова, което ненавиждам. Накрая се превърнах в изражение на тази борба, а истинската ми природа бе скрита зад маска от злоба и враждебност. Посланието, което излъчваха лицето и движенията на тялото ми, беше същото като на много други корави мъже —

„Не се ебавай с мен!“

Накрая вече бях толкова добър в изразяването му, че целият ми живот се превърна в това послание.

Но в селото не го разпознаваха. Никой не можеше да разчита езика на тялото ми. Те не познаваха други чужденци и нямаше с кого да ме сравнят. Ако бях мрачен или дори само сериозен, те се смееха и ме тупаха насърчително по гърба. Възприемаха ме като мирен човек, без значение какво е изражението ми. Аз бях шегаджия, работяга, човек, който прави смешки на децата, пее с тях, танцува с тях и се смее с открито сърце.