Сянката на вятъра

— Ей го и престолонаследникът, който бди над своя замък, както си му е редът, па макар и с погребална физиономия. Я се поразвесели, момко, че приличаш на настъпена жаба — каза Густаво Барсело. Беше пременен с палто от камилска вълна и размахваше като кардиналска митра бастун от слонова кост, който съвсем не му бе нужен. — Няма ли го баща ти, Даниел?

— Съжалявам, дон Густаво. Отиде да посети един клиент и предполагам, че няма да се върне преди…

— Отлично. Защото не съм дошъл при него, пък и ще е по-добре той да не чуе онова, което имам да ти кажа.

Намигна ми, докато си сваляше ръкавиците и оглеждаше книжарницата равнодушно.

— Ами нашият колега Фермин? Някъде наблизо ли е?

— Изчезнал по време на акция.

— Вероятно прилага дарбите си за разрешаването на случая Каракс, а?

— Телом и духом. Последния път, когато го видях, носеше расо и раздаваше благословията urbi et orbi

81

.

— Дааа… Моя е вината, че ви подкокоросах. Де да си бях държал езика зад зъбите.

— Струвате ми се угрижен. Случило ли се е нещо?

— Не точно. Или по-скоро да, в известен смисъл.

— Какво искахте да ми разкажете, дон Густаво?

Книжарят кротко ми се усмихна. Обичайното му надменно изражение и салонна арогантност се бяха изпарили. Стори ми се, че долавям на тяхно място известна сериозност, лека предпазливост и немалка загриженост.

— Тази сутрин се запознах с дон Мануел Гутиерес Фонсека, петдесет и деветгодишен ерген, работил в градската морга на Барселона от 1924 г. Трийсет години служба на прага на мрака. Фразата е негова, не моя. Дон Мануел е кавалер от старата школа — вежлив, приятен и услужлив. От петнайсет години насам живее на улица „Сениса“ в стая под наем; дели я с дванайсет папагалчета, които са се научили да тананикат погребалния марш. Има абонаментна карта за операта. Обича Верди и Доницети. Каза ми, че в неговата работа важното е да се спазва правилникът. Правилникът предвижда всичко, особено в случаите, когато човек не знае какво да прави. Преди петнайсет години дон Мануел отворил един брезентов чувал, донесен от полицията, и намерил в него най-добрия си приятел от детинство. Останалата част от тялото пристигнала в отделна чанта. Сдържайки чувствата си, дон Мануел спазил правилника.

— Искате ли кафе, дон Густаво? Нещо сте пребледнял.

— Да, моля.

Отидох да взема термоса и му налях чаша кафе с осем бучки захар. Изпи я на един дъх.

— Така по-добре ли е?

— Приблизително. Та, както казвах, именно дон Мануел бил на смяна в деня, когато донесли тялото на Жулиан Каракс в отдела за аутопсии през септември 1936 г. Разбира се, дон Мануел не помнеше името, но един преглед на архивите и дарение от двайсет дуро, прибавени към пенсионния му фонд, забележително опресниха паметта му. Следваш ли ми мисълта?

Кимнах, почти в транс.

— Дон Мануел си спомня всички подробности от оня ден, защото, както сам ми каза, това бил един от малкото случаи, когато нарушил правилника. Според твърденията на полицията трупът бил намерен в една малка уличка в квартала Равал, малко преди съмване. Тялото било докарано в моргата в средата на предобеда. Открили у него само една книга и паспорт, който идентифицирал мъжа като Жулиан Фортуни Каракс, роден в Барселона през 1900 г. Паспортът имал печат от граничния пункт на Ла Хункера, от който ставало ясно, че Каракс е влязъл в страната месец по-рано. Причината за смъртта очевидно била рана от куршум. Дон Мануел не е лекар, но с времето се е научил какво да търси. Според неговата преценка изстрелът, точно над сърцето, е бил от упор. Благодарение на паспорта успели да открият господин Фортуни, бащата на Каракс, който още същата вечер отишъл в моргата да идентифицира трупа.

— Дотук всичко съвпада с разказа на Нурия Монфорт.

Барсело кимна.

— Така е. Има обаче нещо, което Нурия Монфорт не ти е казала — че той, моят приятел дон Мануел, като усетил, че полицията явно не проявява голям интерес към случая, и щом видял името на покойника върху книгата, намерена в джоба на трупа, решил да вземе инициативата в свои ръце. Още същия следобед, докато чакали да дойде господин Фортуни, дон Мануел се обадил в издателството.

— Според Нурия Монфорт служителят позвънил в издателството три дена по-късно, когато тялото вече било погребано в общ гроб.

— Дон Мануел твърди, че позвънил още същия ден, когато докарали тялото в моргата. Казва, че разговарял с млада жена, която му благодарила за обаждането. Дон Мануел си спомня, че донякъде го шокирало държането на младата дама. Според собствените му думи, „тя като че ли вече знаеше“.

— Ами господин Фортуни? Вярно ли е, че отказал да идентифицира сина си?