Читаем Сянката на вятъра полностью

— Това най-много ме заинтригува. Дон Мануел казва, че привечер се появил един разтреперан човечец, придружаван от двама полицаи. Това бил господин Фортуни. Според дон Мануел едничкото, с което никога не свикваш, е моментът, когато най-близките идват да разпознаят тялото на някой любим човек. Такава ситуация на никого не пожелавал, рече ми. Най-лошото според него е, когато покойникът е млад и трябва да го идентифицират родителите му или човекът, за когото неотдавна се е оженил. Дон Мануел добре си спомня господин Фортуни. Казва, че когато пристигнал в моргата, едва се държал на краката си, плачел като дете и двамата полицаи трябвало да го крепят отстрани. Не спирал да стене: „Какво са направили със сина ми? Какво са направили със сина ми?“

— Успял ли е да види тялото?

— Дон Мануел ми каза, че бил на път да предложи на полицаите да прескочат обичайната процедура. Това е единственият случай, при който му хрумнало да оспори правилника. Трупът бил в лошо състояние. Вероятно бил мъртъв повече от двайсет и четири часа, когато се озовал в моргата, а не от сутринта на същия ден, както твърдяла полицията. Мануел се боял, че когато дребничкият старец го видел, щял направо да рухне. Господин Фортуни не спирал да повтаря, че това не може да бъде, че неговият Жулиан не може да е мъртъв… Тогава дон Мануел дръпнал савана, който покривал тялото, и двамата полицаи формално попитали Фортуни дали това е неговият син Жулиан.

— И?

— Господин Фортуни сякаш онемял. Взирал се в трупа почти цяла минута, после се обърнал и си тръгнал.

— Тръгнал си?

— И то с голяма бързина.

— Ами полицията? Не са ли го спрели? Нали е трябвало да идентифицира трупа?

Барсело се усмихна дяволито.

— На теория. Дон Мануел обаче си спомня, че в стаята имало още някой — трети полицай, който влязъл тихомълком, докато другите двама подготвяли господин Фортуни. Третият наблюдавал сцената, без да обели дума, облегнат на стената с цигара в уста. Дон Мануел си го спомня, защото когато му казал, че правилникът строго забранява да се пуши в моргата, един от полицаите му направил знак да си мълчи. Според дон Мануел, веднага щом господин Фортуни си тръгнал, третият полицай се приближил, хвърлил един поглед на тялото и се изплюл в лицето му. После задържал паспорта и наредил трупът да бъде изпратен в Монжуик, за да бъде погребан в общ гроб на разсъмване.

— Това просто няма смисъл.

— Така си помислил и дон Мануел. Най-вече защото цялата работа изобщо не отговаряла на правилника. „Но ние не знаем кой е този човек“ — казал той. Полицаите не му отговорили. Разгневен, дон Мануел ги упрекнал: „А може би вие знаете твърде добре? Защото за всеки е ясно, че този човек е мъртъв поне от един ден“. Очевидно дон Мануел се позовавал на правилника и съвсем не бил глупак. По неговите думи, когато чул протестите му, третият полицай се приближил до него, погледнал го право в очите и го попитал дали иска да се присъедини към покойника в последния му път. Дон Мануел бил потресен. Мъжът имал налудничав поглед и служителят дори за миг не се усъмнил, че говори сериозно. И тъй, нашият приятел замънкал, че просто се опитва да спази правилника, че никой не знае кой е покойникът и затова още не може да бъде погребан. „Човекът е този, който аз кажа, че е“ — отвърнал полицаят. После взел формуляра от регистъра и го подписал, с което обявил случая за приключен. Дон Мануел казва, че никога няма да забрави тоя подпис, защото, през годините на войната, пък и дълго време след нея щял да го открива на десетки формуляри и смъртни актове на тела, които пристигали незнайно откъде и които никой не успявал да идентифицира…

— Инспектор Франсиско Хавиер Фумеро…

— Гордост и опора на Централната дирекция на полицията. Разбираш ли какво означава това, Даниел?

— Че от самото начало удряме наслуки.

Барсело взе шапката и бастуна си и тръгна към вратата, като мърмореше под нос.

— Не, означава, че ударите тепърва ще започнат.

40

Цял следобед се взирах в злокобната повиквателна, докато чаках признаци на живот от Фермин. Половин час след обичайното време, в което затваряхме книжарницата, той все още беше в неизвестност. Вдигнах телефона и се обадих в пансиона на улица „Хоакин Коста“. Отговори ми дона Енкарна с глас, който леко се заплиташе — явно беше пила. Каза, че не е виждала Фермин от сутринта.

— Ако не се върне до половин час, ще получи студена вечеря, че то това не е хотел „Риц“. Нищо не му се е случило, нали?

— Не се тревожете, доня Енкарна. Трябваше да изпълни една поръчка и сигурно се е забавил с нея. В случай, че го видите, преди да си легнете, ще ви бъда безкрайно благодарен, ако му кажете да ми се обади. Аз съм Даниел Семпере, съседът на вашата приятелка Мерседитас.

— Разбира се, но трябва да ви предупредя, че в осем и половина се пъхам под юргана.

Веднага след това се обадих в дома на Барсело, като се надявах, че Фермин може да се е отбил там, за да опразни долапа на Бернарда или да я отнесе в стаята за гладене. Дори и през ум не ми беше минало, че Клара би могла да вдигне телефона.

— Даниел, каква изненада!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века