— Вече ми принадлежат, независимо дали искам, или не.
— Не знаеш какво говориш.
— Бях в къщата на семейство Алдая. Зная, че Хорхе Алдая се крие там. Зная, че именно той е убил Каракс.
Тя дълго се взира в мен, като внимателно подбираше думите си.
— Фумеро знае ли това?
— Нямам представа.
— Трябваше да разбереш. Проследи ли те Фумеро до тази къща?
Гневът, който пламтеше в очите й, просто ме изгаряше. Бях влязъл в дома й в ролята на обвинител и съдия, но с всеки изминал миг се чувствах като обвиняем.
— Не ми се вярва. А вие знаехте ли? Знаели сте, че Алдая е убил Жулиан и се крие в онази къща… Защо не ми казахте?
Тя се усмихна горчиво.
— Нищо не разбираш, нали?
— Разбирам, че излъгахте, за да защитите човека, убил онзи, когото наричате ваш приятел. Разбирам, че от години прикривате това престъпление, предпазвайки един човек, чиято единствена цел е да заличи всяка следа от съществуването на Жулиан Каракс, и за да я постигне, даже гори книгите му. Разбирам, че ме излъгахте за съпруга си, който не е в затвора, а очевидно не е и тук. Това е, което разбирам.
Нурия Монфорт бавно поклати глава.
— Върви си, Даниел. Напусни този дом и повече не се връщай. Вече направи достатъчно.
Тръгнах към вратата, като я оставих в трапезарията. Спрях се по средата на разстоянието и погледнах назад. Нурия Монфорт се бе свлякла на пода с гръб към стената. Престорената й непоколебимост беше рухнала.
Пресякох Пласа де Сан Фелипе Нери, забол поглед в земята. Носех със себе си болката, която бях получил от устните на тази жена, болка, за която вече се чувствах отговорен, макар че не проумявах как и защо. „Не знаеш какво си направил, Даниел.“ Исках само да се махна по-далече оттам. Когато минах покрай църквата, едва забелязах присъствието на мършавия свещеник с голям нос, застанал на прага с требник и броеница. Той ме благослови с пестелив жест.
39
Върнах се в книжарницата почти четирийсет и пет минути по-късно от обещаното. Когато ме видя, баща ми се намръщи неодобрително и погледна часовника.
— На това ли му викаш точност? Знаехте, че трябва да отида да посетя един клиент в Сан Кугат
80, а ме оставихте тук съвсем сам.— Ами Фермин? Още ли не се е прибрал?
Баща ми поклати глава с онова нетърпение, което сякаш го поглъщаше, когато бе в лошо настроение.
— Впрочем, има едно писмо за теб. Оставих ти го до касата.
— Татко, прощавай, но…
Той махна с ръка в знак да си спестя извиненията, въоръжи се с шлифер и чадър и излезе през вратата, без да се сбогува. Тъй като го познавах, предположих, че ядът му ще се изпари, още преди да е стигнал до гарата. Това, което ме озадачаваше, бе отсъствието на Фермин. Бях го видял на Пласа де Сан Фелипе Нери, дегизиран като свещеник от комична пиеса, където чакаше Нурия Монфорт да изскочи панически от дома си и да го отведе до самото сърце на загадката. Междувременно моята вяра в тази стратегия бе станала на пух и прах. Представях си, че ако Нурия Монфорт наистина излезе на улицата и Фермин я проследи, вероятно ще се озове в аптеката или в хлебарницата. Велик план, няма що! Приближих се до касата, за да хвърля един поглед на писмото, което бе споменал баща ми. Пликът беше бял и правоъгълен като надгробна плоча, а на мястото на разпятието имаше щемпел, който окончателно съкруши духа ми, и без това пострадал през тоя ден.
ВОЕННО ПРАВИТЕЛСТВО НА БАРСЕЛОНА
НАБОРНА КОМИСИЯ
— Алилуя — промърморих аз.
Знаех какво съдържаше пликът, без да е нужно да го отварям, но все пак го отворих, просто за да се повъргалям още малко в нещастието си. Писмото беше лаконично, два абзаца от онази проза — нещо средно между пламенна прокламация и оперетна ария, — която характеризира военния епистоларен жанр. Известяваха ме, че в срок от два месеца аз, Даниел Семпере Мартин, ще имам честта и гордостта да изпълня най-светия и поучителен дълг, който животът може да предложи на един иберийски мъж: да служа на родината и да нося униформата на националния кръстоносен поход в защита на духовната цитадела на Запада. Надявах се, че поне Фермин ще съумее да открие нещо забавно в цялата работа и да ни поразсмее с неговата стихотворна версия на „Падането на юдео-масонския заговор“. Два месеца. Осем седмици. Шейсет дни. Винаги можех да разделя времето на секунди и така да получа километрична цифра. Оставаха ми пет милиона и сто осемдесет и четири хиляди секунди свобода. Може би дон Федерико, който според баща ми бе в състояние да измайстори даже „Фолксваген“, щеше да ми направи часовник със спирачки. Може би някой щеше да ми обясни как да наредя така нещата, че да не изгубя Беа завинаги. Когато чух камбанката на вратата, реших, че Фермин се връща, най-сетне убеден, че нашите детективски усилия са просто безвкусна шега.