Сянката на вятъра

Фернандо сега преподаваше латински и гръцки и бе ръкоположен за свещеник. Когато видя Микел в такова крехко здраве, много се обезсърчи. Каза ни, че Жулиан не се е отбивал при него, но обеща, че ако това се случи, ще ни съобщи и ще се опита да го задържи. Фумеро го посетил преди нас, призна ни Фернандо с боязън. Сега се представял като инспектор Фумеро и му казал, че по време на война ще направи добре, ако си отваря очите на четири.

— Заяви, че сума хора ще умрат съвсем скоро, а униформата, била тя на свещеник или на войник, няма да спре куршумите…

Фернандо Рамос призна, че не станало ясно към кое звено или групировка принадлежи Фумеро, а и той не дръзнал да го пита. Невъзможно ми е да ти опиша онези първи дни на войната в Барселона, Даниел. Въздухът сякаш бе отровен от страх и омраза. Всички се гледаха подозрително, а улиците бяха пропити от една тишина, от която чак ти се свиваше стомахът. Всеки ден, всеки час се разнасяха нови слухове и интриги. Спомням си една нощ, в която Микел и аз вървяхме по Лас Рамблас на път към къщи. Улиците бяха пусти, не се виждаше жива душа. Микел гледаше фасадите, бегло зърнатите лица зад спуснатите кепенци, които дебнеха сенките на улицата, и каза, че усеща как се точат ножовете зад тия стени.

На следващия ден отидохме до шапкарница „Фортуни“, макар че не хранехме особени надежди да намерим Жулиан там. Един от съседите ни каза, че шапкарят бил ужасен от сблъсъците през последните дни и си стоял заключен в дюкяна си. Колкото и да тропахме, не пожела да ни отвори. Същия следобед едва на една пресечка оттам се бе разразила престрелка и по паважа на Ронда де Сан Антонио още се виждаха пресни локви кръв. Имаше и един конски труп, изоставен на произвола на уличните кучета, които ръфаха надупчения му корем, докато няколко дечурлига наблюдаваха тази сцена и ги замеряха с камъни. Успяхме да зърнем само изплашеното лице на шапкаря през решетката на вратата. Казахме му, че търсим неговия син Жулиан. Шапкарят отговори, че синът му е мъртъв и че ако не побързаме да се махнем оттам, щял да извика полиция. Тръгнахме си обезсърчени.

Дни наред обикаляхме кафенета и магазини и разпитвахме за Жулиан. Търсехме сведения в хотели и пансиони, по разни гари, в банки, където би могъл да отиде, за да смени пари… Никой обаче не помнеше да е видял човек, който да отговаря на неговото описание. Бояхме се, че може вече да е попаднал в лапите на Фумеро. Микел успя да накара един от колегите си журналисти, който имаше връзки в Дирекция на полицията, да провери дали Жулиан се е озовал в затвора. Нямаше признаци да се е случило подобно нещо. Бяха изминали две седмици, а Жулиан сякаш бе потънал вдън земя.

Микел почти не спеше, очаквайки да получи някаква вест от приятеля си. Една вечер съпругът ми се върна от обичайната си следобедна разходка, като носеше не друго, а бутилка портвайн. Подарили му я в редакцията на вестника, каза той, защото заместник-редакторът му съобщил, че вече не могат да публикуват неговата рубрика.

— Разбирам ги — не искат неприятности.

— И какво ще правиш сега?

— Като начало смятам да се напия.

Микел изпи едва половин чаша, но аз изпразних почти цялата бутилка на празен стомах, без дори да забележа. Някъде към полунощ ме налегна непреодолима дрямка и се стоварих на канапето. Сънувах, че Микел ме целува по челото и ме завива с една пелерина. Когато се събудих, усетих в главата ужасна пронизваща болка, в която разпознах прелюдията към свиреп махмурлук. Тръгнах да търся Микел, за да прокълна часа, в който му бе хрумнала бляскавата идея да ме напие, но осъзнах, че съм сама в апартамента. Отидох до бюрото и видях върху пишещата машина една бележка, в която той ме молеше да не се тревожа и да го чакам там. Отивал да търси Жулиан и скоро щял да го доведе у дома. Накрая казваше, че ме обича. Бележката изпадна от ръцете ми. Чак тогава забелязах, че преди да излезе, Микел е махнал своите вещи от бюрото, сякаш не възнамеряваше да го използва занапред. Разбрах, че никога вече няма да го видя.

8