Читаем Сянката на вятъра полностью

Онзи следобед продавачът на цветя се обадил в редакцията на „Барселонски ежедневник“ и оставил за Микел съобщение, с което го информирал, че е видял описания от нас мъж да дебне край имението като призрак. Вече било след полунощ, когато Микел пристигнал на Авенида дел Тибидабо, 32 — унила и пуста долина, пронизана от копия лунна светлина, които се процеждали през листата на дърветата. Макар и да не го бил виждал цели седемнайсет години, Микел познал Жулиан по леката, почти котешка походка, докато силуетът му се плъзгал през сенчестата градина, близо до фонтана. Жулиан бил прескочил оградата и дебнел край къщата като неспокойно животно. Микел можел да го извика от мястото, където се намирал, но предпочитал да не привлича вниманието на евентуални свидетели. Имал чувството, че скрити погледи наблюдават булеварда от тъмните прозорци на съседните имения. Заобиколил стената на имота, докато стигнал до онази част, която заграждала някогашните тенискортове и депата за колите. Там забелязал вдлъбнатините в каменната стена, които Жулиан бил използвал като стъпала, както и разклатените плочи най-отгоре. Успял някак да се изкатери, останал почти без дъх, като усещал силни бодежи в гърдите и на моменти му причернявало пред очите. Проснал се отгоре на стената с треперещи ръце и шепнешком повикал Жулиан. Силуетът, който обикалял край фонтана, замръзнал неподвижно, сливайки се с останалите статуи. Микел видял проблясването на две очи, приковани в него. Зачудил се дали Жулиан ще го познае след седемнайсет години и след една болест, която му отнела дори дъха. Силуетът бавно се приближил, размахвайки някакъв дълъг и лъскав предмет в дясната си ръка. Парче стъкло.

— Жулиан… — промълвил Микел.

Фигурата се спряла отведнъж. Микел чул как стъклото паднало на чакъла. Лицето на Жулиан изплувало от мрака. Двуседмична брада покривала чертите му, по-изострени отпреди.

— Микел?

Неспособен да скочи от другата страна или даже да се спусне обратно към улицата, Микел протегнал ръка. Жулиан се покатерил на стената и, държейки здраво юмрука на приятеля си с едната си ръка, сложил дланта на другата на лицето му. Дълго се гледали мълчаливо; всеки долавял раните, които животът бил нанесъл на другия.

— Трябва да се махнем оттук, Жулиан. Фумеро те търси. Оная работа с Алдая беше клопка.

— Зная — промълвил Каракс с безизразен глас.

— Къщата е заключена. От години никой вече не живее тук — добавил Микел. — Хайде, помогни ми да сляза и да се махаме от това място.

Каракс отново се спуснал по стената. Когато сграбчил Микел с две ръце, усетил колко е отслабнало тялото на приятеля му под прекалено широките дрехи. Вече почти нямал плът или мускули. Щом се озовали от другата страна, Каракс прихванал Микел под мишниците, тъй че кажи-речи го носел, и двамата се изгубили в мрака на улица „Роман Макая“.

— Какво ти е? — прошепнал Каракс.

— А, нищо. Имах някаква треска. Сега се чувствам по-добре.

От Микел вече се разнасяла миризмата на болест, тъй че Жулиан не го разпитвал повече. Спуснали се по „Леон XIII“ до Пасео де Сан Хервасио, където зърнали светлините на някакво кафене. Потърсили убежище на една маса в дъното, далече от входа и от прозорците. Двойка редовни посетители стояли край бара с цигари в уста, заслушани в брътвежа на радиото. Келнерът, човек с восъчнобледа кожа, който не откъсвал очи от пода, взел поръчката им. Топло бренди, кафе и каквото имало за ядене.

Микел не хапнал нищо. Каракс, очевидно изгладнял, ял за двама. Приятелите се гледали в лепкавата светлина на кафенето, пленени от магията на времето. За последен път се били видели лице в лице, когато били на половината от сегашната си възраст. Разделили се като момчета, а сега животът връщал на Микел беглец, а на Жулиан — умиращ човек. И двамата се питали дали това се дължало на картите, които им раздал животът, или на начина, по който те самите играли с тях.

— Никога не съм ти благодарил за всичко, което направи за мен през годините, Микел.

— Не започвай сега. Направих, каквото трябваше — и каквото исках. Няма за какво да ми благодариш.

— Как е Нурия?

— Както си я оставил.

Каракс свел поглед.

— Оженихме се преди месеци. Не зная дали ти е писала, за да ти съобщи.

Устните на Каракс замръзнали и той бавно поклатил глава.

— Нямаш право да я упрекваш за нищо, Жулиан.

— Зная. Нямам право на нищо.

— Защо не ни потърси за помощ, Жулиан?

— Не исках да ви забърквам в неприятности.

— Това вече не зависи от теб. Къде беше тия дни? Мислехме, че си потънал вдън земя.

— Кажи-речи. Бях си у дома. В апартамента на баща ми.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века