Синдик

— А? О, да. Така е. Бях на лов за елени, отче, и след като цяла сутрин преследвах един, накрая го изпуснах, та искам да знам, кой точно е светията, когото мога да помоля за помощ в неприятност като тази? Искам да кажа, че тъкмо ми се щеше да покажа на приятелчетата колко ме бива, а животното взе че ни се измъкна. Не ме разбирай погрешно, отче, те са добри момчета и няма да ми се присмиват, но приказката си върви и може да ми излезе име, а това не е добре, нали? Затова ми кажи като на приятел, кой от светците е най-подходящ да нареди нещата по най-добрия за мене начин?

Отец Амброзиус потисна желанието си да се захили, замисли се и каза:

— Св. Хуберт, вярвам, се интересува от лов на елени.

— Точно така, отче! Точно св. Хуберт. Хуберт, Хуберт… Няма да го забравя — имам един братовчед Хуберт. Не съм го виждал от години, дъртака му с дъртак. Пиячката сигурно го е съсипала — той и преди не можеше да язди коня си на лов по цял ден. Горкото момче. Добре, тръгвам си… о, не, имаше още нещо. Да речем тази неделя да отслужиш една света служба срещу лихварството, а? Това момче от селото, златарят, е адски нагло. Твърди, че трябва да му дам Фелоуфилд. Четиридесет акра, и има нахалството да ми каже, че те вече не са мои. Бъди приятел, отче, хвърли му няколко зверски погледа от амвона, за да разбере кого имаш предвид, а?

— Лихварството е грях — вежливо отвърна отецът. — Но как Фелоуфилд се оказа в такова положение?

Сър Балдуин засука увисналия си рус мустак със следа от неудобство.

— Факт е, че казах на момчето, когато заех двайсет марки от него, че ще му дам като гаранция Фелоуфилд. Питам те, отче, моя ли е вината, че арендаторите ми са стадо мързеливи, крадливи саксонски свине и не мога да си прибера парите?

Енорийският свещеник леко настръхна. Той самият беше чист саксонец.

— Ще направя каквото мога — отвърна. — Сър Балдуин, преди да си тръгнете …

— Младият човек спря на прага и се обърна.

— Преди да си тръгнете, мога ли да попитам кога ще видим вашия наем за мястото в черквата, да не говорим за десятъка?

Сър Балдуин махна небрежно с ръка.

— Мисля, че току-що ти казах, отче. Нямам пукнато пени, а тоя приятел от селото ми нарежда да се разкарам от Фелоуфилд, нивата, която имам от баща си, а той — от своя баща. Как по дяволите, прости ме Господи, мога да платя и наема, и десятъка, и лептата на св. Петър, и всичко останало, което вие, духовниците, очаквате от човек като мен, а? — Той вдигна облечената си в ръкавица ръка, когато отец Амброзиус се опита да заговори. — Не, отче, нито дума повече за това. Зная, че обичаш да повтаряш, че няма да отида в рая, ако постъпвам така. Не се съмнявам, че си учен, и тъй нататък, но аз също мога да ти кажа едно-друго. Факт е, че аз ще отида в рая. Виждаш ли, отче, Господ е джентълмен няма да затвори вратите пред друг джентълмен само заради някакви си парични затруднения, нещо което може да се случи на всеки, нали, а?

Глупашката веселост беше повече, отколкото отец Амброзиус можеше да понесе. Той сведе очи.

— Добре — изчурулика сър Балдуин. — А името на оня дявол, светията, беше Хуберт. Виждаш ли, не съм забравил! Не съм чак толкова глупав, колкото смятат хората. — И той си тръгна, свирукайки си безгрижно.

Отец Амброзиус седна отново и се загледа в пергамента. Да отслужи проповед за лихварството заради този наперен папагал. Добре де, лихварството беше грях. Християните бяха задължени да си услужват един на друг в нужда и да не правят сметка за цената или продължителността на услугата. Но някой да е чувал сър Балдуин да е дал нещо назаем? Разбира се, той беше господар на феодалното имение и защитаваше поданиците си от нашествия, но като че ли напоследък нашественици не се мяркаха…

Енорийският свещеник уморено натопи перото и надраска въху пергамента: ROM.XIII ii, viii, XVi. „Който се опълчва срещу силата се опълчва срещу тайнството на Бога… човек не притежава нищо… ние, които сме силни, трябва да понасяме немощта на слабите…“ Тройната формула на словата, звучащи от амвона, подсилени от гръмоносно смръщено чело, трябваше да накара селския златар да премисли три пъти, преди да наложи искането си пред сър Балдуин. Лихварството е грях.

На вратата отново се почука.

Златарят, мъж в кожена престилка на име Джон, стоеше на прага, мачкайки шапката си в големите си изпогорени ръце.

— Кажи, сине? Влизай — рече отецът, но без да иска се намръщи. Не трябваше да се поддава на смъртния грях — алчността. — Какво има?

— Отче — каза мъжът, — дойдох да ти донеса това. — И той подаде мека кожена торбичка на свещеника. Вътре нещо издрънча.

Отец Амброзиус я изпразни на масата и замислено потърка големите сребърни монети с пръстите си. Пет марки и 11 сребърни пенита. Край на солената херинга до Великите пости! Сребро, изпратено на владиката, в количество, което ще представи добре енорията! Позлата за образа на Светата Дева! Може би стъкла за два-три от прозорците на църквата!

След това се сепна и събра парите обратно в торбичката.