Читаем Синдик полностью

— Спечелил си ги с грях — рече решително. — Грехът на алчността е влязъл в сърцето ти и ти извършваш греха на лихварството спрямо своите братя християни. Не давай тези пари на църквата, върни ги обратно на своите жертви.

— Отче — каза човекът, почти разплакан, — прости ме, но ти като че ли не разбираш. Те идват и идват. Казват, че така трябва да бъде, те наемат пари, както се наема кон. Нима не е така? Мислиш ли, че съм искал да стана лихвар? Не! Аз бях един честен златар, а честният златар не може сам да си прави злато. Просто всичките пари в селото по един или друг начин попадат в неговите ръце. Някой ти оставя марка на съхранение и ти дава пени за година, за да я пазиш. Друг носи сребърни монети за накити, а останалото трябва да го пазиш. Или идват други и ти казват: „Дай ми толкова и толкова марки до другата година, а след това ще ти ги върна и ще ти дам и още една марка.“ Отче, те ме молят! Казват, че ще бъдат разорени, ако не им дам назаем, старите им родители ще умрат, ако не могат да платят на лекаря, или мъртвите им ще се пекат на вечния огън, ако не могат да платят за литургия, а аз какво да направя?

— Това вече не е грях — просто отвърна отецът. Така си беше.

— Много добре, отче — мъжът започваше да се ядосва. — Седиш си и си приказваш. Какво ще кажеш за парите, които ти плащат, за да отслужиш литургия за успокоение на душата на Годи Хоуат? И как Том Татчер си купи каруца, за да може да продава бирата си в Гластоунбъри на по-добра цена? А как фермерът Мейджър наема хора от Уелинг да му приберат сеното, преди някоя буря да го е съсипала? И още хиляди неща. Казвам ти, енорията би била прокълнато място без Джон Златаря и той не възнамерява да бъде сочен като черен грешник! Не исках да ставам лихвар, но станах, и когато станах, открих, че тези, които си вирят най-много носовете пред лихваря, когато го срещнат на пътя, те най-горещо се молят, когато дойдат да искат заем.

Свещеникът беше слисан от избухването му. Джон изглеждаше честен, пък фактите са си факти — не може ли от злото да произлезе добро? А се говореше, че и Негово Светейшество Папата е имал вземане-даване с Лонгобардците — банкерите, или както там се наричаха…

— Трябва да помисля върху това, сине — рече. — Може да съм бил припрян. Може би по времето на св. Павел лихварството да е било нещо съвсем различно. Може би това, което правиш, да не е в действителност лихварство, а просто нещо, което прилича на лихварство. Остави ми среброто.

Когато Джон си тръгна, отец Амброзиус затвори очи и притисна чело с юмруците си. Нещата се бяха променили. Според законите на Стария завет мъжете можеха да имат повече от една жена. Сега това е греховно, но със сигурност Авраам, Исак и Яков са на небето. Павел е писал своето послание до малки острови от християни, заобиколени от море от неверници. Естествено в тези дни е било необходимо християните да се държат близо един до друг, обединени срещу общия враг, догато в сегашните времена тези връзки могат да се отпуснат, без това да бъде опасно. Може ли да е грях да се плати за литургия за душата на умрелия, да се продаде бирата на по-добра цена или да се спаси сеното на селото? Дяволът беше измамен, но не по този начин, разбира се. Още няколко такива неща и енорията би заприличала на земен рай.

Отец Амброзиус се откъсна от размишленията си, втурна се към олтара на малката каменна църква и започна забързано да прелиства страниците на огромната, обкована с желязо, певница (Библия).

„Тъй като любовта към парите е в основата на всяко зло…“

Изведнъж в съзнанието на отеца проблясна мисълта, че словата на Павел се отнасяха не за любовта на Джон Златаря към парите, а за тази на сър Балдуин.

Той се върна отново към писанията си и перото му заскърца по пергамента, заличавайки и последната бледа следа от „Аналите“ на Тацит, VII, i-v. Словото му ще бъде изгарящо, добре, но то не ще опари Джон Златаря. То ще жегне сър Балдуин за безмилостния му, противен на всички божи и човешки закони, отказ да даде Фелоуфилд на човека, заел му пари. В църквата през тази неделя ще прозвучат викове на одобрение и ще има много мрачни погледи, насочени към сър Балдуин, заради опитите му да измъкне парите от ръцете на приятеля на цялата енория, нейния благодетел — лихваря.

* * *

— И това е начинът — завърши Ф. У. Тейлър, ликувайки, — по който властта минава от едни ръце в други, а одобрението на обществото следва тези промени. Странно нещо — хората винаги смятат, че всяка смяна на властта е последна и ще продължи вечно.

Като че ли беше свършил.

— Чичо, — каза Орсино — някой се опита да ме убие.

Тейлър се втренчи безмълвно в него за цяла дълга минута.

— Какво стана? — попита накрая.

Отидох официално на театър с петима телохранители. Главният от тях, Халоран, стреля по мене. Едно от момчетата застана между нас. Беше убито.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза