Синдик

Те се добраха някакси до преддверието, следвани от по-голямата част от публиката. Тримата бодигардове го държаха като в клетка. Чарлз откри, че е оглушал с дясното ухо, надяваше се, временно. Най-малката от грижите му. Халоран беше стрелял в него. Гардът Уелтфиш беше преградил пътя на куршума му. Гардът Донован беше застрелял Халоран. Попита Донован:

— Отдавна ли познаваш Халоран?

Донован, без да сваля очи от тълпата, каза:

— От две години, господине. Той бше просто едно от момчетата от пула на бодигардовете.

— Отведи ме оттук — каза Орсино. — В сградата на Синдик.

В голямата черна кола той можа да се отърве донякъде от ужаса; надяваше се времето да го изтрие напълно. Това не беше като в полото. Този изстрел беше с точно определена цел.

Лимузината измърка и се закова пред огромното туловище на сградата на Синдик, бе направена проверка и после тя се придвижи към Неограничавания вход. Асаньорът безшумно отнесе колата и пасажерите през етажите, в които се помещаваха Алкохолна администрация, Изследване и тестване на алкохола, Транспорт, Финанси и контрол, Пречистване и оцветяване, Наемане на жени, нагоре, нагоре, край отдели и подотдели, в които Чарлз никога не беше стъпвал, въпреки че беше член на Синдик, докато спря автоматично на етаж с табела:

„Задължително подчинение и връзки с обществеността“

Беше 9 часа и 45 минути вечерта; Ф. У. Тейлър трябваше да бъде вътре и да работи. Чарлз каза:

— Почакайте тук, момчета — и промърмори кодовата фраза за отваряне на вратата. Тя изщрака и се отвори.

Ф. У. Тейлър диктуваше като картечница в един микрофон. Изглеждаше уморен като куче. Лицето му се смръщи, когато Чарлз влезе, но след това се ухили от удоволствие.

— Чарлз, момчето ми! Сядай! — Той изключи апарата.

— Чичо — започна Чарлз.

— Беше толкова мило от твоя страна да се отбиеш. Мислех, че си на театър.

— Бях, чичо, но…

— Сега преработвам новото издание на „Организация, символизъм и нравственост“. Никога не би се сетил кой ме вдъхнови!

— Сигурен съм, че не мога, чичо. Чичо…

— Старият Торнбъри, президентът на Националната банка „Чейс“. Той имал дяволското нахалство да откаже кредит на младия МакГърн. Банкери! Няма да повярваш, но хората сами са ги молели да поемат собствеността им, да ограничават доходите им, фактически да ги заробват. Хората сами са търсели това. Както са търсели скъпи напитки, тютюн и други луксозни стоки, чисти жени и възможност да спечелят състояние — все неща, които нашите прадеди са им осигурявали. Нашите деди са били презирани по това време, сам знаеш. Наричали ги престъпници, само защото разпространявали стоки и услуги на цени, които хората са могли да си позволят.

— Чичо!

— Мълчи, момче, знам какво ще кажеш. Хората не могат да бъдат мамени вечно! Ако около тях е имало достатъчно реклама и ограничения, тяхната мощ е растяла. Хората са търсели свобода на избора. Фалкано и неговите хора се вдигнали и ги повели към Синдик и Моб, а те изтласкали държавните органи и Правителството в морето.

— Чичо Франк…

— Откъдето то все още рискува отвреме навреме да досажда на нашите крайбрежни градове — продължаваше Ф. У. Тейлър, разгорещен от темата. — Трябваше да видиш как плаче горкият старец. Последният от банкерите на старото време. Те получиха това, което заслужаваха. Сами си го докараха. Те постигнаха ненамеса от страна на Правителството в частните инициативи, която имаше ефект за известно време, докато не започнаха да се бъркат. Търсеха протекционни тарифи, опрощаване на данъците, субсидии — регулиране, регулиране, винаги регулиране на околните. Но имаше толкова много банкери, че всеки един от тях се явяваше противник на някой друг. Насилието нарастваше и Правителството загуби обществената си подкрепа. Те имаха нещо, наречено обществен дълг, нещо което няма да седна да ти обяснявам, но ще ти кажа само, че беше написано на хартия и неимоверно вдигаше цените на всички стоки. Вярваш или не, те не се сетиха просто да изхвърлят листчето хартия или да задраскат написаното върху него. Те го оставиха да действа до момента, в който обикновените хора вече не можеха да си позволят много от хубавите неща в живота.

— Чичо…

* * *

Един перископ предпазливо разкъса набраздената водна повърхност край Сии Айлънд, Джорджия. На другия край на перископа бяха слабият като хрътка капитан Ван Делен от Североамериканския морски флот и дебелият дребен командор Гринел.

— Можеш да я докараш малко по-близо, Ван — каза меко Гринел.

— Това упражнение няма да ти причини сериозни телесни увреждания — отвърна Ван Делен. Гринел беше доста близък с двама адмирали и обикновено Ван Делен се отнасяше с него много деликатно, въпреки че го ценеше. Но това беше неговият кораб и никой, бил той и служител на разузнаването, не можеше да го учи какво да прави.

Гринел се усмихна мило на закачката.

— Бих го нарекъл камуфлаж — каза той, потупвайки корема си, — но ти ме познаваш прекалено добре.