Скритият оазис

„Неделя, 12 февруари. Не можах да се сдържа и дойдох да огледам блока рано сутринта, макар да знаех, че рискувам бдителната охрана да ме застреля. Колкото повече разсъждавам за това — а от снощи не съм мислил почти за нищо друго, — толкова повече ми се струва, че съм се натъкнал на нещо доста значително. Вътрешните стени на светилището са с дебелина от поне три метра и винаги се е мислело, че са изцяло плътни. Ако се окаже, че всъщност са кухи, с кухини помежду им, това би променило мисленето ни не само за самия храм, а и за начина, по който е построен. Според разпорежданията трябва да получа разрешение от Върховния съвет, но това би ме забавило поне със седмица, а аз наистина много силно искам да разбера какво има отзад. Абу ще дойде съвсем скоро и двамата можем да отместим блока, да разберем какво има зад него и едва тогава да се обърнем към властите. Вече много се вълнувам.“

Настигнаха една цистерна, която се движеше с по-малко от шейсет километра в час. Макар съседното платно да беше свободно, Флин не я изпревари, тъй като беше изцяло погълнат от записа.

„… четири следобед е и Абу Гамаа току-що дойде — занимавал се цял ден със семейни работи, нещо, свързано с братята му, и трябва да призная, че това доста ме беше отчаяло. Знам, че такива неща се случват, но точно днес ли трябваше да стане! Така или иначе, той вече е тук заедно с внука си Латиф и всички сме се качили на скелето. Донесли са два лоста, както и порест каучук, върху който да поставят блока, когато го извадят, и вече започват работата с лостовете. Калее барак, Абу… блокът е започнал да се клати и той смята, че магнетофонът…“

Дочу се леко изтракване, навярно от касетофона, който Фадауи оставяше някъде. Във вълнението си, изглежда, бе забравил да го изключи и макар вече да не говореше пред вградения микрофон, записът продължаваше. От лентата долиташе пъшкане и мърморене, скърцането на скелето, тракане и стържене на метал в камък. От време на време се чуваше гласът на Фадауи, който даваше нареждания на арабски: „Калее барак, Абу! Хареес, хареес. Батее ауее!“ — Тонът му ставаше все по-забързан и припрян, а пъшкането около него все по-тежко, докато не долетя взрив от викове и някакъв остър стържещ звук от търкащи се камъни, последван от тупване, като че ли нещо тежко се бе стоварило върху мек материал. Тишина. Последва отново гласът на Фадауи — приглушен, невярващ: „Мили боже! Всемогъщи боже, тук е пълно с…“

Цистерната пред тях изведнъж рязко забави и Флин в последния момент излезе в другото платно, за да избегне удара. Таксито, което тъкмо се канеше да ги изпревари, яростно забибипка и шофьорът му наби спирачки. Докато Флин минаваше пред камиона и махаше на таксито да продължава, Фадауи бе продължил разказа си в микрофона, гласът му трепереше от възбуда: