Скритият оазис

„… е твърде рано да се каже, естествено, но предполагам, че не само тази стена е запълнена така, а всички стени на светилището, много вероятно и други части от храма. Не е изключено да сме попаднали на най-голямата сбирка египетски архитектурни развалини… Думите ми за това не достигат, просто не достигат. Ще се върна на обекта още рано сутринта, за да проуча надписите по-обстойно — накарах Абу и Латиф да се закълнат, че ще запазят тайната, — но засега ще прегледам набързо резултата от разкопките, да видя какво са свършили днес, а после ще полегна, заслужил съм си почивката — на моята възраст тия вълнения могат да се окажат и не особено здравословни! Невероятно, просто невероятно!“

Записът отново спря. Фрея зачака да чуе отново гласа на Фарауи с описание на събитията от следващия ден. Не последва нищо обаче, чуваше се само съскането на въртящата се лента. Тя започна да превърта напред, но съскането продължи, докато лентата не свърши с рязко щракане.

— За бога! — промърмори тя. — Сигурно е продължил на друга касетка. Трябва да се върнем и…

— Няма друга касетка — въздъхна Флин.

— Но нали той каза, че смята…

— Няма друга касетка — повтори той. — Това е всичко.

Тя го изгледа невярващо.

— Откъде знаеш?

Лицето му беше пребледняло.

— Точно тази събота, на 12 февруари, обвиниха Хасан в кражба. Просто не е имал друга възможност да се върне в храма. Хвърлиха го в затвора.

Очите му наистина бяха пълни със сълзи. Той поклати тъжно глава.

— Господи, нищо чудно, че е толкова сломен. Да гниеш в затвора три години, да нямаш възможност да правиш единственото, което обичаш в живота си, а на всичко отгоре това да стане тъкмо когато си направил най-голямото откритие в професионалния си живот…

Отново поклати глава и продължи да кара безмълвно. От двете страни на пътя започнаха да се появяват къщи, в началото нарядко, като самотни препинателни знаци по иначе празния лист на пустинята, после по-начесто, отделните сгради образуваха махали, махалите прераснаха в по-обширни застроени райони — навлизаха в предградията. Пред тях се появи ярко осветена бензиностанция и Флин забави ход, насочи черокито към нея и изключи двигателя. Един от служителите — със син гащеризон и бели гумени ботуши — дойде при колата и започна да пълни резервоара, а Флин слезе и отиде при близкия телефонен автомат. Фрея го видя как вдига слушалката и набира номер. След трийсет секунди се върна. След още три минути отново излязоха на пътя.

— Бих ти предложил да те закарам до аерогарата — каза той. — Но знам, че само ще си хабя думите.

Тя не отговори нищо.

— Това е последният ти шанс да се измъкнеш от тук.

Фрея седеше и мълчеше. Пирамидите вече се виждаха. Един пътен знак показа, че се движат право към Кайро, следваха Фаюм, Ал-Миня и Асют.

— Добре — махна с ръка той, — отиваме заедно.

— В Абидос?

Флин забави и направи десен завой.

— В Абидос.

50.

Моли Кирнан седеше на люлеещия се стол в градината с чаша кафе в ръце. Бе загърнала раменете си с одеяло, защото беше късно и нощният въздух беше станал студен. Току-що беше приела съобщението на Флин. Очертаваше се като добра възможност, макар че това щеше да стане ясно чак след няколко часа. Поне обаче имаха някаква насока, а това беше повече от всичко, на което бяха попадали през последните две десетилетия.

Знаеше си, че би трябвало да е с по-приповдигнат дух. А и би гледала по-оптимистично на нещата, ако го нямаше случая Ангълтън, който се оказа по-сериозен, отколкото се опасяваше, много по-сериозен, уви. Хората й бяха проверили името му в архивите на системата, бяха направили и допълнителни проучвания. Оказа се, че той има досие и известна репутация. „Кошмар — така го беше описал Бил Шулц. — Отвратителен кошмар за нас. От този тип просто не можеш да се отървеш.“

Тя отпи от кафето, залюля стола и продължи да се взира в монитора на лаптопа в скута си — екранът беше зает от снимка на Ангълтън, която й бяха изпратили от Щатите. Тлъст, оплешивяващ, с потни бузи. Трябваше да бъде неутрализиран, разбира се, не биваше да му се позволява да си разиграва коня безкрайно. Въпросът беше кога. И как. Тя от двайсет и три години се занимаваше с това, но тази вечер, за първи път, потрепери от истински страх. За Пясъчния огън, но и за себе си. Ангълтън, откъдето и да го погледнеш, не беше човек, с когото да се забъркваш.