Скритият оазис

Вдигна глава и се взря в звездите. Вдиша уханието на жасмина и тропическите храсти, вслуша се в лекото шумолене на листата на дърветата. Повече от всякога й се искаше Чарли да е с нея, да може да се сгуши в свивката на ръката му, както правеше на верандата на дома им в Щатите, да отпъди всичките си тревоги, да вземе от неговата топлина и от силата на вярата му.

Но Чарли го нямаше и беше безсмислено да мечтае да е тук. Беше стигнала до тук и без него и определено нямаше никакво намерение да пада духом сега. Остана още малко с вдигната глава, остави люлеенето на стола да спре само, после допи кафето, затвори лаптопа, вдигна пистолета „Берета“ от стола до себе си, влезе в къщата, заключи вратата и спусна резето.

— Хайде, Флин — промърмори. — Кажи ми някоя хубава новина. Моля те, кажи ми нещо обнадеждаващо.

51.

По някакви причини Фрея си мислеше, че Абидос е съвсем близо на юг от Кайро. Градът наистина беше на юг, но доста по-далече, на петстотин километра, почти половината от дължината на цялата страна — разстояние, което дори нощем, при сравнително по-малкото движение, според изчисленията на Флин щеше да им отнеме минимум пет часа, най-вероятно повече.

— Няма да ни остане много време — каза той. — Доколкото си спомням, храмът се отваря за посетители в седем сутринта, така че ние трябва да сме излезли най-късно в седем без петнайсет, за да не ни видят, което — повярвай ми — няма да е никак приятно. Египтяните стават много чувствителни, когато външни хора влизат в старините им и ги повреждат. — Погледна часовника на таблото. 23:17. — Но като гледам, ще успеем.

— Ами тогава настъпи газта.

Той направи точно това и зафучаха по платното. Единствените други возила по това време на денонощието бяха рядко срещащи камиони и петроловози.

След двайсетина километра Флин спря пред редичка паянтови магазини. Имаше отворени дори в този час. Пред един, осветени от гола електрическа крушка, бяха изложени различни сечива и инструменти — коси, чукове, сгъваеми стълби, дълги метли. Флин влезе и след минутка излезе с два метални лоста, две фенерчета и огромна резачка за болтове.

— Остава ни да се молим на обекта да има скеле или стълба — измърмори, докато хвърляше инструментите в задната част на джипа.

— А ако няма?

— Тогава ни е спукана работата. Освен ако не ни помогнат катераческите ти умения.

Почти не разговаряха. Флин прослуша още няколко пъти касетката на Фадауи, за да запечати необходимите данни в ума си. От време на време си казваха по нещо без особен ентусиазъм. Фрея сподели това-онова за изкачванията си, Флин поговори за работата си в Гилф Кебир, за някои от съвместните експедиции, които бяха предприемали с Алекс. Никой не навлизаше в подробности, просто не бяха в настроение за това; когато стигнаха Бени Суеф, на сто и двайсет километра на юг от Кайро, и двамата бяха млъкнали и единственият шум беше от бръмченето на двигателя и от триенето на гумите по неравния асфалт.

От време на време Фрея задрямваше, но се будеше, когато минаваха през някой лош участък или ги спираха за полицейска проверка. Не видя особено много от местата, през които минаваха, освен че имаше много пясък с храсти тук-там, тръстикови ниви, палми и понякога мърляви села с кирпичени къщи; черната лента на Нил проблясваше от време на време вляво от тях. Към един и петнайсет спряха в ярко осветен град, за да заредят бензин и да си купят вода — Ал-Миня, съобщи й Флин, горе-долу половината път; малко след това едва не се удариха челно с автобус, тъй като Флин не прецени добре разстоянието, което ще му трябва, за да изпревари един петроловоз. Иначе пътуването вървеше гладко, стрелката се беше лепнала на сто и двайсет, километрите отлитаха зад тях.

— Фрея.

— Ммм?

— Фрея.

Тя примигна объркано — не беше сигурна нито къде е, нито какво става.

— Събуждай се. Стигнахме.

Флин вече слизаше от джипа. Отвори задната врата, за да вземе инструментите.

За миг тя не помръдна. Прозя се и се вслуша — единствените звуци бяха далечен лай на кучета и металното потракване на изстиващия двигател. Погледна часовника на таблото — 04:02. Отвори вратата и слезе при Флин.

Намираха се в голямо село в подножието на хълм, осветен път се изкачваше по склона пред тях към сателитна кула на върха на хълма. Успореден път, на триста метра вдясно от нея, също вървеше нагоре, от двете му страни имаше неугледни магазини и бетонни жилищни сгради. Между едните и другите имаше огромен правоъгълник открито пространство, което се сливаше със страната на хълма. В горната му част — притисната от селските махали като от щипци — се виждаше ефектната ярко осветена фасада на онова, което тя реши, че трябва да е храмът на Сети I: продълговат, с плосък покрив, внушителен, ограден от дванайсет монументални колони — приличаха на заграждение пред някаква пещера на гиганти.

— Къщата на милионите години на царя Мен-Ма-ат-Ра, Щастливия, в сърцето на Абидос — каза Флин.

— Внушително, нали?

— Да.

— Бих ти предложил цялостен тур, но като имаме предвид ограниченията във времето…