Скритият оазис

Това го изненада. Въз основа на досегашната им скорост и на по-натовареното през деня движение, което би ги забавило, Ангълтън изчисли, че би трябвало да стигнат Ал-Миня към 10:30 ч. Но 10:30 дойде и отмина. Стана 11-11:30 ч. Тъкмо бе започнал отново да се притеснява, когато в 11:45 му звъннаха да му съобщят, че черокито изобщо не се движи на север и е засечено на три различни пункта по пътя през пустинята, югозападно от Асют, за последен път на шейсет километра от Карга. Дотогава бяха постъпили нови данни за събитията в Абидос. Двама души — прекалено голямо съвпадение би било да не са били Броуди и Ханън — влезли с взлом в храма, пробили дупка в стената и открили някаква тайна стая. Както и преди, подробностите оставаха объркани, но каквото и да бяха намерили или видели, то, изглежда, сега ги водеше към западната пустиня. Интересно, много, много интересно.

Ангълтън отиде до картата на стената, погледа я известно време, после отиде до прозореца. С част от себе си искаше да удържи още малко, да проследява двамата от разстояние, от контролен пункт до контролен пункт. Проблемът беше, че при настъпване на криза той винаги оставаше крачка назад — това усещаше и сега, — а това означаваше изобщо да излезеш от играта. Нямаше смисъл да иска от египтяните да ги следят — щом той не можеше да се справи с Броуди, те в никакъв случай нямаха шанс. Помисли си дали да не поиска да ги спрат на следващия контролен пункт и да ги задържат, докато отиде там, но бързо се отказа: квалифициран и добре мотивиран бивш агент срещу група непросветени и тъпи служители — това бяха несъпоставими величини.

Погледа още малко от прозореца към хората, които се мотаеха из двора, и явно взе някакво решение, защото удари стъклото с ръка и се върна при картата. Време беше да направи нещо — да отиде на място, да разбере какво знаят Броуди и Ханън, да ги отстрани от играта. Въпросът беше как. И къде. Прокара пръст през пустинята от Асют до Карга и Дакла, а после надолу, към Гилф Кебир. Тъкмо там отиваха в последна сметка. Нямаше къде другаде — в тази история, изглежда, всички пътища водеха натам. Преди Гилфа обаче… той върна пръста си към магистралата в пустинята, между Дакла и Карга, и го задвижи напред-назад, преди накрая да го спре върху Дакла. Рисковано беше, разбира се, както всичко останало в играта, но досега не беше бъркал особено, пък и нямаше чувството, че ще допусне грешка сега. Следващото място, където щяха да спрат, беше Дакла и той щеше да ги пресрещне там. Удари силно с кокалчетата си по картата, като по заключена врата, после отиде до телефона. Вдигна слушалката и набра номер.

— Трябва ми място за самолет до Дакла — започна без преамбюл. — Колкото може по-бързо. И кола, с която да разполагам там. Вече съм на път за аерогарата.

Затвори и взе презраменния кобур, който беше преметнат върху облегалката на стола. Извади Миси, погледна в дулото й и се прицели в стената.

— Сайръс идва!

57.

Дакла

Отминаха декоративните метални палми, отбелязващи източния край на оазиса Дакла, рано следобед. Бяха пътували пет часа без прекъсване, като през повечето време Флин беше зад волана, макар Фрея да го смени по време на дългата отсечка между Асют и Карга, за да може да поспи.

Пътуването досега беше гладко. Първо минаха по пътя покрай Нил с тучните му ливади и разпръснатите кирпичени села, после отново навлязоха в пустинята — пясъци, скали, чакъл и почти нищо друго; единственият белег за човешко присъствие бяха равномерно поставените километрични знаци, от време на време полицейски контролни пунктове и, разбира се, самият път — нишка блестящ черен асфалт, която се простираше през пясъка като някаква огромна пукнатина, разполовяваща пейзажа.

Петнайсет минути след като навлязоха в оазиса стигнаха Мут и Фрея пое навигацията, тъй като Флин никога не бе ходил у Захир. Отминаха болницата и полицейския участък — бяха изтекли едва 48 часа, откакто беше ходила там, но това вече й изглеждаше като епизод от друг живот — и продължиха по пътя от другата страна на града, като бързо отминаваха царевични ниви и оризища. Накрая стигнаха селото на Захир и спряха пред къщата му. Флин изгаси двигателя и хвана дръжката. Фрея сложи ръка върху неговата и го спря.

— Познавате се със Захир, нали?

Той я погледна.

— Разбира се, срещали сме се един-два пъти. Но не сме точно приятели, ако това имаш предвид. Когато отивам в пустинята, използвам други водачи.

Защо?

— Не мога да ти обясня точно — отвърна тя, докато се взираше във входната врата. — Просто има нещо… Не беше особено дружелюбен последния път, когато се видяхме.

Флин се усмихна.

— Това не трябва да те учудва. Бедуините са си просто такива. Не показват чувствата си пред останалите. Навремето познавах един, който…

— При него не е само това.

Той пусна дръжката и се извърна към нея. Очите й бяха зачервени от безсъние, русата й коса беше разрошена, все още в прах от тунела в храма.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нали ти казах, не мога да си го обясня. Около него просто има нещо, нещо в поведението му… Не му вярвам, Флин.