Скритият оазис

— А Алекс му вярваше.

Тя сви рамене.

— Просто мисля, че трябва да сме… по-предпазливи. Да не споделяме прекалено много.

— Алекс преценяваше добре хората…

— Просто мисля, че трябва да сме по-предпазливи — повтори тя. — Не го харесвам, изглежда ми нечестен.

Той я погледна в очите, кимна и слезе от джипа. Фрея го последва. Минаха през кирпичения вход и излязоха в двора пред къщата. Заобиколиха ланд крузъра на Захир със счупения фар и стигнаха до входната врата. Тя зееше.

Фрея хранеше смътна надежда египтянина да го няма и жена му да ги пусне да погледнат снимката, така че да се ориентират, без да контактуват пряко с домакина. Флин обаче още не беше успял да почука, когато Захир се появи в коридора. Усмихна им се широко, но в следващия миг пренареди чертите си в нещо като нацупена празнота, което, изглежда, беше обичайното му изражение.

— Госпожице Фрея. — Той забърза към тях. — Тревожех се. Помислих, че изчезнала.

Тя измънка нещо като извинение и обясни, че е имала спешна работа в Кайро. Не беше особено убедителна и той явно не й повярва, но не възрази. Въведе ги в къщата и извика нещо в коридора. Фрея долови думите „американее“ и „ший“.

— Ана асиф, саис Захир — намеси се Флин. — Съжалявам, Захир, но нямаме време за чай. Трябва да те попитаме нещо.

Захир извърна глава към него — като че ли чак сега забелязваше, че и той е тук. И макар изражението му да остана непроницаемо, все пак нещо в очите и в стойката му показа ако не враждебност, поне безпокойство.

— Да попитате? — В гласа му звучеше подозрение. — Какво да попитате?

— За снимката — напомни му Фрея. — Онази със скалата.

Захир тръсна глава, като че ли не разбираше за какво му говори.

— Не си ли спомняш? Когато бях тук предния път и търсех тоалетната, влязох в друга стая. Там имаше една снимка — на сестра ми, как стои до една скала.

С ръка очерта формата на скалата и начина, по който тя на вълни се изкачваше в пустинята като огромна сабя, промушваща пясъците.

— На стената над бюрото ти. Ти каза, че стаята не е за външни хора.

— Важно е да научим повече за нея — намеси се Флин. — Къде е скалата? Близо до Гилфа, нали?

Очите на Захир прескочиха от Фрея към Флин и обратно. Явно нямаше особено желание да отговори. След като помълчаха, той махна пренебрежително с ръка.

— Първо пием чай. После говорим.

И влезе в хола с телевизора, тапицираната пейка и ножа, висящ на стената. Флин и Фрея останаха на прага.

— Моля те, нека видим снимката — настоя Флин. — Времето ни е съвсем ограничено.

Захир се обърна към тях.

— Защо ви е тая снимка? — В гласа му сякаш се долавяше някаква враждебност. — Обикновена скала.

Флин и Фрея се спогледаха.

— Свързана е с работата ми — опита се да обясни Флин. — Познавам Гилфа много добре, но досега не съм видял това образувание и смятам, че може да е важно, може… да помогне за изясняване на представата, която имаме за палеолитните заселници по време на средния холоцен.

И да смяташе да шашардиса Захир с научни термини, не се получи — домакинът продължи да го гледа равнодушно. Настъпи нова неловка пауза и Фрея загуби търпение.

— Моля те, Захир, искам да видя снимката! — Тонът й навярно беше прекалено рязък, но беше изтощена, а и нямаха време. — И сестра ми е на нея. Искам да я видя пак.

Захир се намръщи.

— Саис Броуди казва, че иска да види снимка заради работата си. Ти казва, че иска, защото доктор Алекс на нея. Не разбира.

Фрея сви устни и за миг изглеждаше, че ще изгуби самообладание. Обаче пое дъх, пристъпи напред и умолително разпери ръце.

— Моля те — повтори тя. — Заради Алекс, ако не заради мене, разкажи ни за снимката. Тя самата би искала да ни помогнеш, сигурна съм. Моля те.

Стояха един срещу друг и мълчаха. Фрея упорито гледаше Захир, той също я гледаше. Всичко във вида му говореше за съмнения и безпокойство. След секунди той сви рамене с нежелание и мина покрай тях, за да излезе в коридора.

— Искате да видите, ще видите — каза нещастно. — Елате.

Поведе ги по коридора, а после към двора зад къщата. Фрея мярна за миг съпругата и сина му, но жената бързо се скри в сенките. Захир стигна до вратата вдясно, отвори я и им махна да влязат.

— Ето я — каза кисело, отиде до бюрото и забоде пръст в снимката, а след това разпери ръце, за да покаже, че не крие нищо. Те разгледаха огромния извит връх на черната скала, издълбаните му страни и мъничката фигура на Алекс. Флин изглеждаше запленен — наведе се над бюрото, за да разгледа скалата по-добре. Поклащаше глава, като че ли изведнъж се бе озовал ако не пред отговор на отдавнашна загадка, поне пред нова надежда за разгадаването й.

— Ти ли направи снимката? — попита той след дълга пауза, без да откъсва очи от скалата.

Зафир изсумтя утвърдително.

— Къде?

— В пустинята, не виждаш ли?

Флин не обърна внимание на сарказма.

— Близо до Гилф Кебир ли?

Ново потвърждение.

— Гилфът е голям. Би ли обяснил по-точно?

Отговор нямаше.

— В северната или в южната част? — настоя Флин.

— Фи’л ганооб — отстъпи египтянинът, но явно не му беше приятно да го разпитват така. — На юг. Не помня обаче точно къде. Беше отдавна.