Скритият оазис

Флин погледа снимката още малко, после се обърна към него.

— Аз съм в дома ти и ще ти засвидетелствам уважение, но ти също трябва да ме уважаваш. Снимката е направена през последните пет месеца. Виж тук…

Посочи с пръст едно място, където се виждаше тънка сребриста пръчица, опряна на скалата до сестрата на Фрея.

— Това е бастунчето на Алекс. Тя започна да го използва едва когато й стана по-зле, през ноември.

Захир гледаше в пода и притеснено пристъпваше от крак на крак.

— Не знам какво се опитваш да прикриеш — продължи Флин, като се мъчеше да остане спокоен, макар че явно не му се говореха празни приказки, — нито защо не искаш да ни обясниш обстоятелствата около снимката. Но се обръщам към тебе като към наш домакин, а също и като към бедуин с молба да спреш да дрънкаш глупости и да ми отговориш откровено.

Захир вдигна глава, ноздрите му се разшириха.

— Нямаш право да ми говориш така! — изръмжа той. — Нито в къщата ми, нито никъде. Ясно ли е? Няма да ме обиждаш или иначе лошо за тебе, разбра ли?

— Заплашваш ли ме, Захир?

— Не те заплашвам, казвам ти. Няма да ми говориш така.

Говореха все по-високо и Фрея реши да се намеси, преди нещата да се влошат окончателно.

— Захир, не сме дошли да те обиждаме. — Тонът й беше едновременно помирителен и твърд. — Трябва ни само да разберем къде е направена снимката. Сестра ми много държеше на теб и както вече казах, ние не правим това за себе си, а заради нея. Моля ти се, кажи ни къде е тая скала и ще си отидем.

Този път Захир не отклони поглед от нейния. Гневът му, изглежда, се беше разсеял така бързо, както бе дошъл, и се замести от… На Фрея й беше трудно да определи точно от какво — някаква смесица от примирение и разбиране, стори й се — сякаш бе приел, че ще се наложи да им каже онова, което ги интересува, но се боеше от последствията.

— Моля те, Захир — отново настоя тя.

Той не проговори веднага. Посумтя и попита:

— Искате да отидете до това място?

Флин и Фрея се спогледаха, после едновременно кимнаха.

— Аз ще ви заведа — заяви той. — Отиваме заедно.

— Ние искаме само да разберем къде е — каза Флин.

— Гилф Кебир е далече. Опасно е, много опасно. Не е добре без водач. Аз ще дойда с вас.

— Трябва ни само…

— Дълъг-дълъг път. Ако тръгнете сами, ще ви трябват три дена. Ако аз дойда с вас, по-малко от един. Аз познавам Гилфа, познавам пустинята. Аз ще ви водя.

Пререканието продължи известно време, като скачаше ту напред, ту назад — Захир настояваше да ги придружи, Флин и Фрея твърдяха, че им е нужно единствено точното местоположение на скалата, — преди накрая Захир да признае поражението си, да въздъхне и да се отпусне в стола до бюрото и отчаяно да се загледа в пода.

— Знаете ли къде е Уади ал-Бахт? — попита накрая.

Флин отвърна, че знае.

— На трийсет километра южно от ал-Бахт, между ал-Бахт и Осемте камбани. Голямата скала е там. Много е висока. На четиристотин-петстотин метра в пустинята. Като тръгнете на юг от ал-Бахт, не можете изпуснете.

Вдигна очи и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нямате представа в какво се забърквате“.

След като нямаше причина да проточват разговора, те му благодариха, сбогуваха се и тръгнаха към вратата. И тъкмо да излязат, ги настигнаха думите му:

— Аз се опитвам да помогна. Гилфът е много далече, триста и петдесет километра пустиня, много е опасно. Опитвам да ви помогна, но вие не разбирате.

Беше станал и беше протегнал ръка към тях, в погледа му имаше нещо почти умолително. За миг и тримата постояха в смутено мълчание. После, след като му благодариха отново, Флин и Фрея излязоха.

Те си тръгнаха, а Захир остана още дълго загледан в снимката на стената. После мина през къщата, влезе в спалнята, бръкна под леглото и измъкна пушката. Седна и я постави върху коленете си. Прокара едната си ръка по цевта, а с другата бръкна в джоба на наметалото и извади мобилния си телефон.

— Тя беше при мене — каза, когато му отговориха. — С Броуди. Знаят за скалата и тръгнаха натам.

Гласът от другата страна каза нещо.

— Нямаме избор — отвърна Захир. — Това е наш дълг. С мене ли си?

Гласът каза още нещо.

— Добре. Ще те взема след трийсет минути.

Захир затвори телефона и се изправи с пушката в ръка.

— Ясмин! — извика. — Мохсен! Трябва да изляза! Елате да си кажем довиждане!

58.

Лиърджетът стовари Ангълтън на аерогарата в Дакла малко преди един, а след пет минути той вече беше навън във взетата под наем кола — малка жълто-зеленикава хонда сивик, чиято младост бе останала далече в миналото. Беше премислил нещата по време на полета, направил беше справка с картата и знаеше точно къде се намира домът на Алекс Ханън — от там щяха да започнат, нямаше как да не е така. Местната полиция имаше указания да му препредава всичките си наблюдения. Явно нямаше основание да се бави повече. Избърса потта от врата и челото си — мили боже, колко беше горещо, — запали двигателя, включи на скорост и със свистящи по горещия асфалт гуми излезе от паркинга и подкара към Мут.