Скритият оазис

Той кимна, изправи се и направи няколко стъпки назад. Пясъкът продължаваше да се свлича и потъва, оголваше се все по-голяма част от скалата — тя някак си приличаше на корен на огромен зъб.

— Като че ли подкопава… — почна Флин.

С глухо всмукване цял отрязък от пясъчната повърхност хлътна току пред краката му. Съскането се усили, пясъкът се носеше надолу като лавина, макар че така и не беше ясно къде отива. Флин залитна назад, подхлъзна се и падна, после скочи и трескаво заотстъпва. Все по-голяма част от пясъка изчезваше и се изливаше като вода през сифон в непрестанно разширяващата се дупка в скалата — а ръбът на дупката се движеше към него.

— Бягай! — изпищя Фрея.

Флин се обърна и хукна. Дупката като че ли искаше да захапе краката му и да го всмуче в Гилфа. Размерът й стана почти петдесет метра и тя бавно започна да забавя растежа си, сякаш беше доволна, че го е преследвала достатъчно надалече. Накрая пясъкът спря. Под основата на скалния масив беше зейнал огромен кратер.

Запъхтеният Флин спря и се обърна, готов да побегне отново, ако кратерът реши да продължи да се уголемява. Но освен някои дребни приплъзвания и изтичания на пясъка отворът, изглежда, се беше стабилизирал. След малко Фрея се смъкна от скалата, внимателно мина покрай ръба на кратера и застана до Флин. Двамата се взряха надолу.

— Господи! — промърмори Флин.

Под тях, през стръмна полукръгла фуния, пясъкът продължаваше да изтича под скалата. А после там се появи отвор, черен и мрачен, като прозяваща се уста. В голата скала се отвори портал, ограден от двете страни от огромни изваяни фигури — със скръстени на гърдите ръце, високи конусовидни корони и спускащи се като сталактити заострени бради. Статуите бяха все още зарити в пясъка до кръста, както беше и долната част на портала, а пустинята протичаше между тях и изчезваше в отвъдния мрак — път през гърлото на подземния свят.

— Устата на Озирис — измърмори Флин. Лицето му беше странно застинало и безизразно. — Целия си живот посветих на египтологията, но никога… Не мога да повярвам. Това е просто… просто…

Гласът му заглъхна. Известно време останаха загледани в нямо удивление надолу. Слънцето пареше гърбовете им, един самотен мишелов се виеше над тях, очертан на фона на бледото утринно небе. Накрая Флин се овладя, помоли Фрея да го изчака, отиде до майкролайта и донесе фенерчето и черната чанта за книжа, която бе взел от дома на Алекс. Коленичи и я отвори. Вътре имаше нещо като оранжев термос със стърчаща от върха антена.

— Маяк за установяване на местоположението — обясни той, докато вадеше устройството. — Ще излъчи сигнала право до хората на Моли в САЩ и те ще съобщят на екипа си тук, в Египет. Ще са при нас до три часа.

Щракна един бутон отстрани на маяка, сложи го на земята и се изправи.

— Слизаме ли? — попита Фрея.

— Ти как мислиш?

— А ти мислиш ли, че е безопасно?

Той сви рамене.

— Не повече, отколкото беше в Маншиет Насър и Абидос.

— Е, там се справихме, нали?

Той се усмихна.

— Господи, толкова приличаш на сестра си.

Тя разпусна косата си, тръсна я, посочи портала и каза театрално:

— Египтолозите са с предимство.

Флин се засмя и тръгна надолу — спускаше се странично, за да запази равновесие; краката му затъваха в пясъка почти до бедрата. Фрея го последва. На около половината разстояние той спря и я погледна. Усмивката му я нямаше. Сега беше сериозен. Делови.

— Може да ти прозвучи глупаво, но тук сигурно има неща, които… — Потърси подходящите думи, не ги намери и махна с ръка. — Просто внимавай. Гледай да не разместваш нищо. Нали?

Погледна я в очите, за да се увери, че го е разбрала, после кимна и продължи надолу.

64.

Шестте вертолета летяха в боен ред над пустинята. Плъзгаха се над дюните като гигантски водни кончета: пет чинука в пясъчен цвят и, малко по-назад, черният „Огъста“ — Агуста, както галено наричаше машината Гиргис. Летяха на югозапад, а издигащото се слънце светеше зад гърба им. Курсът им ги отведе леко на север от самотен зъбер и затова не забелязаха белия ланд крузър, които се спотайваше в сенките под него. Когато се отдалечиха и воят на роторите им се изгуби в далечината, скритата кола излезе на слънце, спря за миг, като че ли душеше въздуха, после изръмжа след тях.

— Господи! — за кой ли път промърмори Флин.

Стояха от двете страни на портала и се взираха в мрачна стръмна шахта. Под тях пясъчният склон се спускаше стръмно още десет метра към издълбани в скалата стъпала, които се губеха в тъмното, приличащо на езеро с дълбока черна вода пространство.

Флин освети с фенера стените и тавана — камъните още пазеха следи от древните длета — и се спусна надолу. Стигна до стъпалата и спря.

— Виждаш ли нещо? — попита Фрея, докато слизаше след него.

— Само стъпала — отвърна той, осветяваше с фенерчето чернотата под себе си. — Ужасно много стъпала. Очевидно водят под Гилфа. Макар че къде точно отиват…