Скритият оазис

Той се отмести, за да може и Фрея да застане до него — шахтата едва можеше да побере и двамата един до друг. В мястото имаше нещо потискащо и неприятно — тъмнината, тишината, притискащите ги от всички страни скали, — така че известно време дори на Флин явно не му се искаше да върви по-нататък.

— Може би е по-добре да ме изчакаш горе — предложи той. — А аз ще проверя накъде водят. Така че ако се случи нещо…

Тя поклати глава и отвърна, че или и двамата вървят заедно, или никой не тръгва. Той кимна — „Също като сестра си“ — и започна да се спуска. Фрея вървеше до него. На всеки няколко крачки спираха да огледат шахтата и да се опитат да преценят къде води. Стълбите просто продължаваха надолу, все по-навътре в скалата, въздухът ставаше все по-хладен, порталът зад тях се смаляваше, превърна се в малка пролука в обкръжаващия ги мрак. Преброиха петдесет стъпала, сто, двеста и Фрея започна да се чуди дали някога ще свършат, или ще продължат безкрайно да се спускат в земните недра. Накрая, след като се бяха спуснали триста стъпала, фенерчето на Флин освети плосък камък. Шахтата се беше изравнила.

След петнайсетина метра имаше още един портал — със същите изваяни фигури като горе. Щом минаха през него, се озоваха в дълъг тунел, чиито заоблени стени и сводест таван го правеха да прилича на тръба, сякаш се намираха в някакво гигантско черво. За разлика от шахтата, през която се бяха спуснали — нейните стени и таванът бяха от гол камък, — тук камъкът беше измазан и белосан, изрисуван със странни усукани фигури. След миг Фрея се сети, че това са спиралите на множество преплетени змии.

— Нека злосторниците бъдат погълнати в корема на змията Апеп — каза Флин и освети с фенерчето една глава с разтворени челюсти и раздвоен език, който сякаш трепкаше застрашително.

— Малко ме е страх — призна Фрея.

— И мен — отвърна той. — Просто гледай да не пипаш нищо.

Стъпките им по каменния под отекваха сухо, преплетените змии ги придружаваха, навити по стените и тавана. Поклащащият се лъч на фенера създаваше неприятното усещане, че влечугите са живи и пълзят около тях. Тъмнината подсилваше ефекта, както и заоблената форма на тунела, съчетана със сънената атмосфера. Двамата току спираха и се извръщаха, убедени, че змиите наистина се движат и се плъзгат зад тях с разтворени челюсти. Това обаче бяха само рисунки, така че след като се убеждаваха, че всичко е само във въображението им, нещо като подземен мираж, двамата продължаваха напред.

Тунелът остана равен поне петстотин метра, вървеше в права линия, после постепенно започна да се изкачва и да става все по-стръмен. Изминаха още няколкостотин метра — вече сигурно бяха на повече от километър във вътрешността на Гилфа — и Флин изведнъж спря и изключи фенерчето.

— Забелязваш ли нещо? — проехтя гласът му в тунела.

Фрея се взря напред и й се стори че вижда в далечината тънка ивица светлина, миниатюрна вертикална чертица в мрака.

— Какво е това? — попита тя. — Врата?

— Ами… или е невероятно тясна врата, или е ужасно далече — отвърна Флин. — Хайде.

Светна отново и продължиха напред, вече по-бързо, тъй като и двамата искаха час по-скоро да се махнат от потискащия мрак. Коридорът продължаваше да се изкачва, почна и да се разширява. Те ускориха крачка, зажаднели за слънце и чист въздух; вече не ги беше грижа накъде води тунелът и какво има в края му, просто искаха да се измъкнат. Но макар че тунелът продължаваше да се разширява, а и те ходеха все по-бързо, ивицата светлина нито се засилваше, нито се приближаваше, само мъждукаше в далечината — слаба сивкава светлина, която ги примамваше, а оставаше все така далечна.

— Какво е това, по дяволите? — изръмжа Флин и забърза още повече.

И все пак светлината оставаше далече, примамваща и дразнеща. Ядосан, той се затича към сивата линия. За миг тунелът се изпълни със звука на стъпките му, после изведнъж се чу силен удар и изненадан вик. Фенерчето изтропа на пода и освети част от стената в трептящи петна. Фрея спря и се взря в тъмнината.

— Флин?

Чу се стон.

— Какво стана?

— Ама и аз съм един идиот… — изпъшка той.

Фрея направи няколко крачки напред, наведе се и вдигна фенерчето. Флин лежеше на пода и мигаше замаяно като боксьор, когото са свалили с особено мръсен ъперкът. Точно зад него — причината спринтът му да се прекъсне така рязко — тунелът бе преграден от тежка дървена двукрила порта. Между двете й крила блещукаше тънка като косъм дневна светлина — призрачният процеп, който бяха видели отдалече.

— Как си? — попита тя и се наведе да му помогне да стане.

— Как да съм? — пак изпъшка той. — Блъснах се право в тая гадост. Божичко, все едно ме удариха с…

Изглежда, не можа да измисли като с какво го бяха ударили. Разтри челото си, после взе фенерчето от Фрея и прокара лъча по вратата.

Закачените на бронзови панти крила бяха два пъти по-високи от човешки бой, съвършено издялани и нагласени — горните им части бяха сводести, за да съвпаднат с овала на тунела, — така че освен тънката сива чертица между тях не се виждаше абсолютно нищо.

Какво ли имаше зад тази врата?