Скритият оазис

Тя продължи да дърпа, а платът продължаваше да излиза — оказа се, че е на няколко парчета, а не само един топ. Накрая със сух звук като на изтеглена тапа последната част изскочи от отвора и вътрешността на кухината се изчисти. Фрея изрита няколко пъти натрупания плат с кеца си, тъй като все още се боеше там да не се е загнездила някоя змия, после клекна, сложи ръце от двете страни на отвора, отмести се малко, за да не спира притока на слънчева светлина, и надникна вътре.

— Има ли нещо? — проехтя нетърпеливият глас на Флин отдолу.

— Да. — И млъкна.

— И какво е, за бога?! — викна Флин.

— Ами прилича на…

Последва пауза, тъй като тя търсеше думата.

— На дръжка.

— Как така на дръжка?

— На дръжка. На лост. Както лостовете за спирачката в лифтовете.

— Никога не съм се возил на лифт! — извика той изнервено. — Защо не ми го опишеш?

Дървен лост — единствено това виждаше Фрея. Вдясно, в дъното на кухината, която навлизаше почти метър в скалата. Дръжката имаше кожен ремък за по-добро захващане, а целият лост беше поставен в дълбок хоризонтален жлеб, навярно канал, по който да се движи. А с каква цел, за това дори не беше започнала да мисли. Във всичко това имаше нещо сюрреалистично и доста притеснително — като да намериш ключ за електрическа лампа, докато седиш на повърхността на Марс. С част от съзнанието си Фрея се чувстваше и малко уплашена.

— Е? — провикна се Флин.

Тя му описа какво вижда. Той се намръщи, прехапа устна и се замисли. После й извика:

— Дръпни го.

— Дали е разумно?

— Ама за какво сме дошли тук, по дяволите? Хайде, дръпни го.

Тя не помръдна, защото чувстваше… всъщност не би могла да обясни какво чувства. Някакво смътно предчувствие за опасност; вътрешен глас, който й казваше, че ако изпълни указанията на Флин, ще задейства верига от събития, които ще са извън властта им, ще пресече линия, която не бива да се пресича. Но все пак, както и той го каза, нали тъкмо затова бяха дошли тук. И по-важното — точно това би направила Алекс. В това нямаше съмнение. Сестра й би дръпнала лоста, без да се поколебае и за миг, при това навярно още преди да й кажат. Фрея изчака още малко, после чукна няколко пъти с кокалчета по камъка — пожелание „стегни се“, което използваше, когато трябваше да е особено смела в някоя от сложните маневри в алпинизма, — и бръкна дълбоко в кухината.

Вътре беше хладно, а дръжката не беше близо — наложи се да пъхне и рамото си в отвора, за да могат пръстите й да я обхванат, а палецът да отиде отсреща за пълен контрол. Увери се, че я е хванала добре, и дръпна.

Лостът не помръдваше. Фрея задърпа с всички сили, мускулите на шията и рамото й станаха на възли и затрепериха. Успя да го придвижи няколко сантиметра, спря да си поеме дъх и да го хване по-добре и дръпна отново. Лостът започна да се движи по-лесно и бавно се плъзна по жлеба. Движението му се придружаваше от странно скърцане и стържене като от опъване на въжета и търкаляне на колела. Въртенето сякаш идваше изпод нея, като че ли от самата скала. Тя изтегли дръжката докъдето можа, чак до предната част на кухината, дръпна я за последно, за да се убеди, че няма луфт, после се показа и погледна въпросително Флин.

Той се беше отдалечил малко от скалата, а погледът му шареше по фасадата й.

— Няма нищо — провикна се. — Сигурна ли си, че го издърпа докрай?

— Да.

— Не знам — той поклати глава, — но не се отварят никакви вълшебни врати, в това поне съм сигурен.

Продължиха да наблюдават — Флин отдолу, Фрея отгоре; странното скърцане заглъхваше. Иначе всичко си остана същото, както преди тя да издърпа лоста, само слънцето стана по-горещо и небето по-бледосиньо. Скърцането постепенно изчезна. Фрея не виждаше смисъл да остава повече на ръба, така че започна да се спуска — по същия път, по който се беше изкатерила. Докато слизаше, чу нов звук — някакво тихо съскане. Спря, огледа се и се опита да проумее какво е. Флин също беше го чул и се доближи до скалата — вслушваше се внимателно. Съскането не спираше.

— Какво е това? — попита Фрея.

— Не знам — отвърна той. — Звучи като…

— Само не казвай „змии“, моля те.

— Не, прилича повече на…

Спря и пристъпи към подножието на скалата.

— Виж!

Фрея се наведе и се взря надолу. Отначало не видя нищо, но изведнъж зяпна. В самата основа на скалната стена, на мястото, където тя сключваше почти прав ъгъл с пустинята, на протежение двайсетина метра пясъкът се плъзгаше надолу като в пясъчен часовник. Флин клекна, бръкна в пясъка и загледа как той изчезва между пръстите му.

— Какво е това, по дяволите? — учудено попита Фрея. — Подвижни пясъци?

— Точно такива никога не съм виждал — отвърна той. Пясъкът започваше да се движи по-бързо, като че ли нещо отдолу го засмукваше, а песъчинките се превръщаха в поток, изчезващ под скалата.

— Но къде отива? — недоумяваше Фрея.

— Нямам представа. — Флин гледаше удължаващия се и разширяващ се поток като хипнотизиран.

— Май ще е по-добре да се отдръпнеш.