Скритият оазис

— Чуваш ли? — невярващо попита Флин.

И тя наистина чуваше — тихо чуруликане на птици и още по-тихо плискане на вода. Флин опря лице в пролуката, мъчеше се да види през нея, но тя беше прекалено тясна. Той се наведе и насочи лъча към резето, което държеше крилата затворени. Около него беше навито въженце, скрепено с глинен печат. Преди три дни Фрея щеше да се зачуди на образа върху печата, но сега той й беше добре познат — очертанието на обелиск, а в него огненият йероглиф седжет.

— Непокътнат е. — Флин почука печата. — Каквото и да има от другата страна, никой не е стигал до него по този път вече четири хиляди години.

— Мислиш, че това е Скритият оазис?

— Не виждам как е възможно да прелетя точно над това място преди час и да не съм го видял. От друга страна пък, ако съм научил нещо за уехат сещат, то е, че нищо никога не е каквото изглежда.

Бръкна в задния си джоб, извади ножче, отвори го и опря острието до въженцето. За миг се поколеба, явно не му се искаше да повреди древния възел, но после с едно движение сряза въженцето и го издърпа.

— Без шефове.

— Само двамата.

— И мами.

— Разбира се, и мами.

— Това ще е добре.

— Много добре.

Тръгнаха по улицата ръка за ръка; разговаряха за агнешко, за бъдещото си ресторантче и за Мохамед Абутрейка, за това откъде, по дяволите, да намерят големи найлонови платна и устройство за забиване на пирони посред нощ, за да направят онова, което Гиргис им бе поръчал да направят, след като отново открият двамата чужденци.

— Фрея, нямам представа какво си мислиш…

— Ще ти кажа какво си мисля. — Тя се беше навела към ухото на Флин, за да не ги чува шофьорът. — Мисля, че е ужасно странно египтолог като тебе да борави така умело с пистолет. Или си шампион на Кеймбридж и по стрелба?

— Фрея, моля те…

Той започна да се обръща назад, но тя натисна още по-силно пистолета под ребрата му.

— Не познавам кой знае колко египтолози, но бих се обзаложила на доста пари, че няма особено много като тебе, професор Броуди. Благодарна съм ти за всичко, което направи за мене, но искам да знам кой си и какво всъщност става. И искам да го науча веднага.

Той изви врат още малко, погледна я с крайчеца на окото си, после кимна и изведнъж видът му стана много уморен.

— Готова ли си? — попита я, докато махаше резето и слагаше ръка върху дясното крило.

— Никога няма да съм по-готова — отвърна тя и започна да натиска лявото крило.

— Тогава… Сезам, отвори се!

Натиснаха, двете крила се отвориха с тих като шепот звук… и ги обля ярка дневна светлина. Птичите песни и ромонът на вода долитаха отвсякъде.

Щом вертолетите се приземиха, вратите на първия се отвориха и от тях се изсипаха хора в пълно антирадиационно облекло. Отидоха до вратата в скалите, взеха проби от нея с множество електронни джунджурии, съобщиха по радиото на останалите, които още чакаха в чинуците, че всичко е наред, и те също слязоха и се пръснаха из пустинята. Една част — тежковъоръжени мъже със слънчеви очила и бронирани жилетки — оформиха защитен кордон около кратера. Други се захванаха с разтоварване на алуминиевите сандъци — внасяха ги в шахтата. Едва когато и последният сандък беше внесен, Гиргис и колегите му тръгнаха към вратата. До нея Гиргис спря, обърна се и помаха на някого на ръба на кратера. След миг групата започна да се спуска в чернотата надолу. Близнаците вървяха най-отзад, със заврени небрежно в джобовете ръце. И двамата изглеждаха изключително незаинтересувани от цялата история.

Като деца, Фрея и сестра й имаха една игра — представяха си, че зад луната съществува потаен свят, вълшебно място, пълно с цветя, водопади и птичи песни.

Алекс, макар и в друг контекст, беше споменала за него в последното си писмо. Тъкмо този свят веднага се появи в съзнанието на Фрея, когато погледна пред себе си мястото, което можеше да се опише единствено като рай.

Бяха в края на дълга дълбока долина, оградена от извисяващи се скали, по които, като сребърни конци, се стичаха фини водни струйки. Тук долината не беше по-широка от двайсет метра. При навлизането й в Гилфа обаче се разширяваше, дъното се издигаше под лек наклон, а отвесните й стени се раздалечаваха като остриета на отваряща се ножица. В отсрещния край, предположи Фрея, долината сигурно бе широка поне четиристотин метра, макар че беше трудно да се прецени от толкова далече. Летяха птици, десетки бълбукащи потоци прорязваха каньона, овлажняваха пясъка и даваха живот на богат растителен свят — дървета, храсти, пъстри килими от цветя. От скалите висяха зелени шубраци, от всяка пукнатина стърчаха снопове зеленина.

— Това е невъзможно. — Флин клатеше замаяно глава. — Толкова пъти съм прелитал над това място — и нищо. Само скали и пустиня.