Скритият оазис

Флин вдигна глока, отдръпна се, прикри Фрея с ръка и рамо и стреля два пъти, по ключалките. Отвори капака. Вътре, добре опаковани в изкуствена пяна, имаше два подобни на шейкъри за коктейл сребристи контейнера. Той извади единия и като го държеше с две ръце, се изправи.

— Професор Броуди? — Гласът на Гиргис отвън бе повече заинтригуван, отколкото разтревожен. — Моля ви, успокойте ме, че не сте се застреляли. В екипа си имам хора, които ще останат много разочаровани, ако сте им отнели възможността…

Флин се протегна през седалките и тресна контейнера в илюминатора; силният шум спря египтянина насред изречението.

— Виждаш ли това, Гиргис? — провикна се Флин и отново удари с контейнера. — Това е контейнер с обогатен уран. Твоя силно обогатен уран. Ако дойдеш и една стъпка по-близо, ще го отворя и ще го изпразня в цялата вътрешност на самолета. Същото ще направя и с останалите. Чуваш ли? Ако се приближиш още сантиметър, ще превърна тази долина в радиоактивна пещ!

Фрея — беше застанала зад него — заби пръсти в рамото му и изсъска:

— Нали каза, че уранът не е опасен!

— Не е — тихо отвърна той. — Разчитам обаче Гиргис да не го знае — той е престъпник, а не физик. А и дори да го знае, хората му едва ли са наясно. Най-малкото това ще ги накара добре да си помислят, преди да нахлуят тук и да ни пръснат главите.

Удари още веднъж плексигласа с контейнера, след това стисна капака му и го завъртя, правеше всичко бавно, за да стане съвсем ясно с какво се занимава.

— Гледаш ли, Гиргис? Искаш ли да видиш и малко уран, да разбереш на какво мирише? Защото, бог да ми е на помощ, това ей сега ще стане, ако не се отдръпнеш! Идвайте, идвайте, започва голямото радиоактивно отровно шоу!

Завъртя капачката още веднъж, после пак, изчакваше някаква реакция отвън, каквато и да е реакция. Нямаше обаче нищо — Гиргис и хората му просто стояха и гледаха — полуразвеселени, полуучудени. Флин спря. Единствено веселото чуруликане на птичките осигуряваше нестроен мелодичен фон на сцената.

А след това изведнъж долетя смях. Не се смееше Гиргис обаче, а някой сред дърветата зад гърба му. И се смееше жена.

— Професор Броуди, ти си голям смешник! — чу се един много познат глас. — Защо наистина не излезеш да поговорим? Тук всички сме приятели.

65.

Кайро

Ибрахим Кемал беше седемдесет и три годишен и през шейсет и пет от тия седемдесет и три години беше ловил риба все в този къс участък от Нил на север от Кайро. А през тия шейсет и пет години никога не беше попадал на риба голяма колкото тази, която сега дърпаше въдицата му.

— Какво е това, по дяволите? — чудеше се и внук му, обвил ръце около гърдите на стареца, да не би случайно да падне от люлеенето на лодката. — Морска котка? Костур?

— Бих казал кит — изломоти старецът, гледаше намръщено как кордата се впива в дланите му (дълга найлонова корда с кука на края — само с това си служеше той, никакви глезотии като прътове и макари). — Извадих седемдесеткилограмов костур, когато бях на твоята възраст, но той нямаше и половината от теглото на това. Кит е, казвам ти, кит!

Отпусна малко от кордата, за да даде на рибата възможност да поплува, после отново задърпа. Простата дървена лодчица се клатеше застрашително.

— Дали да не я зарежем? — замисли се момчето. — Ще ни преобърне.

— Не, та ако ще да отидем и на дъното! — изсумтя Ибрахим, докато дърпаше кордата, очите му се бяха изцъклили от напрежение. — През живота си не съм изпускал риба и нямам намерение да започна сега.

Отново отпусна кордата, за да успокои жертвата си, после пак започна да дърпа. Клатенето на лодката се засили, подпомогнато и от въртящото се течение, и от вълните, предизвикани от един тежък кораб, потеглящ срещу течението.

— Ела, красавице — увещаваше Ибрахим рибата. — Хайде, ела, хубавице.

Кордата вече се движеше по-лесно — Ибрахим не знаеше дали защото рибата се е предала, или защото играе някаква своя игра. Той нави още три метра, спря да си поеме дъх, приведе се и отново заизмъква чудовището от дълбините, бавно, но нагоре. Внук му извика и посочи:

— Ето я! Господи, огромна е!

Вляво, между тях и наносите по Нил, очертанията на рибата вече личаха под повърхността… но тя не приличаше на никой воден обитател, който бяха виждали — беше издута, бледа и учудващо неподвижна. Ибрахим продължаваше да дърпа, вече по-бавно, гледаше озадачено. Внук му го пусна и се наведе над борда с мрежа в едната ръка и канджа в другата, готов да издърпа рибата, когато се приближи достатъчно.

Една вълна блъсна улова им, преобърна го и го завъртя с корема към тях, така че те за първи път успяха да видят какво всъщност са хванали. Не беше нито морска котка, нито костур, нито кит. Беше човек. Извънредно дебел, с папийонка и кремаво сако, което се полюшваше във въртопа. В центъра на челото му имаше една-единствена елегантна дупка от куршум.

Трупът доплава до лодката и се удари в нея, гледаше ги с незрящите си очи. Ибрахим срещна погледа му и поклати глава.

— Мисля, че точно този улов няма да се продаде на пазара.

66.

В оазиса

— Моли!? Не мога да повярвам!