Скритият оазис

— Не… — изплака тя, цялата трепереше и се гърчеше. — Ти не разбираш, не мога…

Усети изгаряща болка във врата.

— Махни ги от мене! Моля те, махни ги от мене!

Той просто хвана китките й и сключи крака около нейните — изглеждаха, като че ли се бореха, — опря буза в тила й и с цялата си тежест я прикова към пода. Тя усети, че един от стършелите лази в крачола на панталона й, друг пълзеше по затворения й клепач, още два се движеха по устните й — най-ужасният й кошмар се сбъдваше, не, повече от най-ужасния. Нови ужилвания поне нямаше и макар все още да беше непоносимо да ги усеща върху кожата си, тя успя, с върховно усилие на волята и с тежестта на Флин върху себе си, да остане неподвижна.

А мъчението не спираше. Стършелите налитаха от всички страни — как беше възможно толкова много да се натъпчат в един-единствен череп? А после неочаквано, както ги беше връхлетял, роякът започна да се разпръсква. Жуженето заглъхна, насекомите по лицето и краката й вече ги нямаше. Тя остана просната на пода, вцепенена, със затворени очи и уста, боеше се, че и най-малкото движение ще ги накара отново да се нахвърлят върху нея. Флин вероятно си мислеше същото, тъй като мина доста време, преди Фрея да усети, че вдига глава и се оглежда. След кратка пауза и тежестта му се вдигна от нея.

— Спокойно — каза той, докато й помагаше да се изправи. — Махнаха се. Всичко е наред!

Тя се притисна към гърдите му разтреперана; ужиленото на врата пареше силно.

— Всичко е наред — повтори той, без да я изпуска от ръцете си. — Няма страшно. Всичко е наред.

За миг, само за миг, изглежда, той имаше право. Защото в следващия миг отвън долетя нисък злобен кикот и един глас каза:

— За съжаление, професор Броуди, случаят не е такъв. Изобщо не е такъв. Поне от ваша гледна точка. Ако го погледнете през моите очи обаче…

Двамината се движеха бързо през шубраците. На всеки петдесетина метра спираха, клякаха зад поредното укритие — дърво, храст, стена или статуя, — за да се ослушат и да си поемат дъх, после отново се устремяваха напред. Кафявите им наметала се сливаха напълно с околността, така че дори птиците, изглежда, не ги забелязваха; от време на време, когато двамата повдигаха наметалата, за да прескочат някоя скала или рекичка, проблясваха единствено белите им маратонки. Не разговаряха — общуваха помежду си с жестове и подобни на цвърчене подсвирвания. Изглежда, знаеха точно къде отиват и напредваха през оазиса право към центъра на долината.

Стигнаха до гигантска палма и единият се покатери сръчно по нея и се сви в зеленината в короната й. Другият мина малко по-нататък и клекна зад огромна гранитна ръка. Подадоха глави, кимнаха си и вдигнаха пушките. После, когато редица мъже се появи между дърветата и тръгна към тях, двамата се приведоха и изчезнаха от поглед. Като че ли никога не ги беше имало.

За миг Флин и Фрея бяха прекалено стреснати, за да реагират. После, като по команда, приклекнаха зад седалките и погледнаха през най-близкия люк. Нямаше особено много растителност, така че ясно видяха Гиргис — стоеше насред просеката, безукорно облечен и ухилен. От двете му страни стояха рижите близнаци с костюмите си „Армани“ и червено-белите тениски на футболния клуб „Ел-Ахли“, както и още двама души — единият висок и брадат, другият набит и простоват на вид, с цигара в уста и пожълтели от никотина рунтави мустаци. Изглежда, наоколо имаше и други хора, но не можеше да се види колко са и какво правят.

— Как са го открили, по дяволите? — прошепна Фрея.

— Един бог знае — отвърна Флин също така тихо. — Може да са имали хора на пост покрай скалата, а може и да са ги изпратили в момента, когато Ангълтън ни видя да излитаме… Нямам представа.

— И какво ще правим сега?

— Ако обичате, елате тук — долетя гласът на Гиргис, като че ли отговаряше на въпроса й, макар че едва ли я беше чул. — И ако обичате, дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— Майната му! — изстена Флин.

Огледа се трескаво, погледът му обходи кабината, преди да се спре на мумифицирания труп — беше напълно облечен, изисканите риза и сако контрастираха ярко със съсухрения мъртвец. От сакото се подаваше дръжката на пистолет. Флин припълзя, издърпа го от кобура и го провери. Изглеждаше наред.

— Ако обичате, излезте — покани ги отново гласът на Гиргис. — Нямате никакъв избор, така че защо да си играем?

— Ще успеем ли да издържим? — прошепна Фрея. — Докато дойдат хората на Моли?

— Два часа с един-единствен глок и пълнител с петнайсет патрона? — Флин изсумтя пренебрежително. — Няма никакъв шанс. Това не ти е холивудски филм.

— Тогава какво?

Той поклати безпомощно глава, очите му отново обходиха вътрешността на АН-а. Спряха се на трите метални куфара между седалките зад него. Поколеба се, после сложи пистолета на пода, наведе се, грабна дръжката на най-близкият куфар и с мъка го придърпа към себе си.

— Какво правиш?

Той пренебрегна въпроса — оглеждаше двете ключалки.

— Какво правиш? — повтори тя.