Скритият оазис

Тръгнаха през гъсталака. Трябваше да мине известно време, докато очите им се приспособят към сложното съжителство на светлини и сенки. Накрая започнаха да забелязват сред растителността и други форми — извивки на украсени каменни групи, части от стени, колони и сфинксове, гигантски фигури с човешки тела и животински глави. Тук две празни каменни очи се взираха в тях изпод килим мъх, там някакъв величествен стиснат юмрук се извисяваше сред палмова горичка. Вляво остатъци от павирана алея се губеха в растителността, вдясно обелиски прорязваха листната маса като остриета на копия.

— Как са направили всичко това? — прошепна Фрея. — В средата на нищото? Сигурно им е отнело векове.

— Че и повече — съгласи се Флин. — Това превишава всичко, което… Запознат съм с текстовете, видях снимките на Шмит, но да го видя с очите си…

Гласът му се стопи в мъглата на благоговейно мълчание.

Слънцето вече се бе издигнало доста високо, което беше странно, тъй като според часовника на Флин едва минаваше осем. Той го погледна, заслонил очите си с ръка, и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нищо не може да ме учуди на това място“. Изминаха още няколко минути. Флин пусна ръката на Фрея и посочи.

— А това трябва да е храмът. — В горния край на долината над дърветата се издигаше огромна естествена скална платформа. Върху нея имаше нещо като постройка, виждаше се и структура, според Фрея, досущ подобна на портата от снимката на Руди Шмит.

— Качваме ли се там? — попита тя.

Макар видът на Флин да издаваше колко силно му се иска да го направят, той поклати глава.

— Първо трябва да намерим самолета и да видим в какво състояние е. Проучванията ще оставим за после.

Фрея го изгледа със съмнение.

— А не би ли трябвало да носим и нещо като гайгеров брояч? В случай че… нали разбираш, някой от урановите контейнери може да се е повредил при катастрофата.

Флин се усмихна.

— Каквито и тревоги да имаме, възможното ни облъчване не е сред тях. Уран 235 не е по-токсичен от гранитния плот в кухнята. Човек може да се окъпе в него и пак нищо няма да му стане. Макар че ако знаеш магазин за гайгерови броячи наблизо, с удоволствие ще ти купя един, просто да не се тревожиш. Хайде, ела.

Намигна й закачливо и я поведе по една просека. Гората бе главно от акация и тамариск, макар да имаше още палми, смокини, върби и една-единствена извисяваща се черница. Въздухът беше топъл, но не прекалено, ухаеше на мащерка и жасмин, летяха птици, пеперуди и най-големите, най-ярки водни кончета, които Фрея беше виждала. Слънчевите лъчи се спускаха през клоните като дипли златен плат, между корените лъкатушеха проблясващи ручейчета, които на места се губеха, другаде се сливаха, за да образуват чисти езерца, украсени от оранжеви нарциси и стръкове сини и бели водни лилии.

— Това просто не изглежда истинско — възкликна Фрея. — Прилича на вълшебна приказка. На райската градина.

— Разбирам те — отвърна Флин. — В Лувъра се пази част от надпис, в който оазисът се нарича уахат ресут, оазисът на мечтите. Вече разбирам защо.

Долината се разширяваше, стените, статуите и покритите с йероглифи скални блокове се издигаха навсякъде. Някои бяха идеално запазени, други бяха напукани и наклонени, повалени от бавното въздействие на дървесните корени и от наводненията. Флин и Фрея все по-ясно осъзнаваха, че в онова, което от входа към тунела им бе заприличало на случайна смесица от мазилка, изобщо няма нищо случайно. Точно обратното — грижлива каменоделска работа бе допринесла за архитектурната подредба на улиците, булевардите, сградите и обширните дворове; специфичният стил се усещаше дори сега, векове след като джунглата бе погълнала всичко.

— Господи, изглеждало е удивително — с разтреперан от вълнение глас възкликна Флин. — Когато в ръкописите съм срещал описания на Зерзура като град, винаги съм ги смятал за хипербола, но той е бил точно това. И праща по дяволите всичко, което сме си мислили, че знаем за древноегипетската технология.

Излязоха на ливада, пламнала от макове и метличина; ибиси и бели чапли крачеха достолепно и кълвяха нещо по земята. Каменната платформа, която бяха видели от дъното на оазиса, вече беше много по-близко — извисяваше се над дърветата като някаква гигантска сцена с внушителната порта от пилони, която бяха видели на фотографията на Руди Шмит. Те спряха да я погледат, после продължиха по буренясала мраморна настилка, която минаваше през средата на ливадата: от двете й страни имаше редици сфинксове и обелиски — явно оттук бе минавал пътят за процесии.

На средата на ливадата Фрея спря и хвана Флин за ръката.

— Ето го! — И посочи вдясно, където гъста палмова горичка стигаше до скалите. Над свода от палмови клонки едва-едва, като бяла гръбна перка, се виждаше опашката на самолет, а между стволовете можеше да се забележи и корпусът на машината.

— Най-после! — възкликна Флин.