Скритият оазис

Друга павирана улица, по-тясна и също така буренясала, пресичаше под прав ъгъл тяхната и изглежда, водеше право към горичката. Завиха по нея, подминаха редица гигантски гранитни скарабеи, стигнаха до палмите и тръгнаха през тях. Излязоха на малка, огряна от слънцето просека и спряха — самолетът лежеше пред тях като изхвърлен на брега кит: бял, очукан и зловещо мълчалив, целият обвит от сплетени мрежи лиани и тропически храсти.

Въпреки че беше кацнал принудително, а после се бе свличал поне сто метра в долината — белезите от колесниците все още личаха добре по скалите над него, самолетът беше запазен удивително добре. Дясното крило беше откъснато и не се виждаше никъде, половината от лявото също я нямаше, а витлото на единствения оцелял двигател беше изкорубено и криво. По долната част на корпуса зееше назъбена дупка, като че ли някой голям хищник беше отхапал огромно парче. Самолетът обаче — макар и удрян и пострадал — все още беше цял, с предизвикателно издигната през дърветата опашка, а носът му, доста сюрреалистично, беше само на сантиметри от един величествен сфинкс. Флин и Фрея тръгнаха към него и спряха пред три правоъгълни купчини под опашката му. Във всяка бе забит груб, набързо направен кръст.

— Шмит ги е погребал — замислено каза Флин. — Човек едва ли би трябвало да го съжалява, след като се знае, че е пренасял петдесет килограма уран за Саддам Хюсеин. И все пак… Господи, било е ужасно…

Фрея стоеше до него и се опитваше да си представи какво е изпитвал Шмит — сам, уплашен, най-вероятно ранен, да измъква труповете от самолета и да копае гробове…

— Колко мислиш, че е останал тук? — попита тя.

— Доста време, изглежда. — Флин кимна към почернялото старо огнище малко встрани; земята около него беше осеяна с празни консервени кутии и обвивки от храна. — Допускам, че му се е наложило да изчака поне седмица, а може би и повече, за спасение и тогава — след като никой не дошъл — е решил сам да открие пътя към цивилизацията. Как обаче се е измъкнал, просто нямам представа — със сигурност не е по пътя, по който дойдохме.

Погледаха гробовете още малко, после заобиколиха корпуса, Флин пъхна глава в отворената врата, вмъкна се вътре и помогна на Фрея да го последва. Беше мрачно, само отделни лъчи светлина проникваха през увивните растения около прозорците. Фрея закри устата си с ръка и ахна:

— О, божичко!

През десет седалки от тях имаше човек. По-точно останките от човек. Седеше изправен като свещ, съвършено мумифициран, с празни очни кухини, суха кожа с картофен цвят, уста, покрита с паяжини и отворена широко сякаш в опит да поеме въздух. Не беше ясно защо е оставен тук, а не е погребан с останалите. Едва когато се приближиха, видяха причината — силата на удара беше изместила седалките от дясната част на кабината напред и ги беше събрала като мех на акордеон — бяха стиснали коленете на човека като менгеме, но не те, изглежда, го бяха убили. Причината за смъртта му по-скоро беше големият метален куфар в скута му: движението на седалките го бе навряло в корема му и беше смачкало органите му.

— Мислиш ли, че е станало бързо? — попита Фрея и извърна глава.

— Дано — отвърна Флин. — Заради него самия.

Приклекна и внимателно проучи куфара. Не изглеждаше нито повреден, нито пипан. Бързият оглед показа, че между седалките от другата страна на пътеката има още три такива. Те също бяха заключени и в добро състояние.

— Всичко е на мястото си — заяви Флин. — И е непокътнато. Хайде, ела. Хората на Моли ще са тук до няколко часа, те ще имат грижата за урана. Ние направихме каквото можахме.

Сложи ръка на лакътя й и тя се обърна, готова да тръгне към изхода. И изведнъж погледът й се спря върху изсушеното лице на мъртвеца. Беше само за миг, но успя да долови движение — нещо помръдна в едната очна кухина и сякаш се сгърчи. В първия момент Фрея си помисли, че си представя, но после, със свито от отвращение гърло, реши, че е червей или ларва. Едва когато си наложи да погледне по-отблизо, за свой ужас видя, че е стършел — тлъст, жълт и дебел колкото пръста й, той се измъкваше от главата на трупа. Последва го още един и още един, после два наведнъж. От черепа на мъртвеца долетя ниско жужене.

Можеше да се справи с всичко друго. Осите и стършелите обаче още от дете бяха нейният най-първичен ужас — единственото, което нито можеше да изтърпи, нито да преглътне. Тя изпищя, отскочи и размаха ръце. Движението стресна насекомите и те се издигнаха заплашително във въздуха. От гнездото им някъде отзад — с гневно жужене — започнаха да излизат все повече и повече. Един стършел се заплете в косата на Фрея, друг се блъсна в бузата й и тя се разпищя истерично.

— Не мърдай! — извика Флин. — Просто стой неподвижна!

Тя не му обърна внимание. Обърна се и се хвърли към изхода с размахани ръце. Спъна се в някакво увивно растение и се стовари на пода, което вече подлуди стършелите.

— За бога, не мърдай! — изсъска Флин, хвърли се върху нея и я закри с тялото си. — Колкото повече се движиш, толкова повече ги дразниш.