Скритият оазис

Дори най-спокойните и опитни алпинисти изпитват страх и Фрея не беше изключение. Понякога безпокойството е по-слабо — ускоряване на ритъма на сърцето, стягане на вътрешностите. Друг път усещането е по-тревожно, цялото ти същество като че ли се отдръпва и смалява, докато стоиш на ръба на собствената си смърт. Фрея познаваше както крайностите, така и повечето неща помежду им. Никога, никога обаче не се бе чувствала толкова уплашена, колкото сега.

Някак успя да сдържи страха си от приближаващите се скали, натика го в най-далечното ъгълче на съзнанието си, насили се да върви надолу от стъпало на стъпало, докато не стигна края.

— Недей да правиш глупости! — крещеше Флин и й махаше да се качва. — Върни се горе! Махай се!

Тя не му обърна внимание. Подскочи няколко пъти на стълбата, за да се увери, че е стабилна, клекна на най-долното стъпало, провря крак покрай него, кръстоса глезени и увисна с главата надолу, протегнала ръце към Флин. Флин — беше спрял да й крещи да се маха — се изкатери на върха на своята стълба и долепен до скалата, също протегна ръка към нея. Дори при най-отчаяния им опит обаче между пръстите им оставаше около метър.

Бяха принудени да се признаят за победени. Флин слезе няколко стъпала; Фрея пак стъпи на стълбата.

— Нищо не можеш да направиш — извика той и погледна наляво и надясно. Напредващите стени бяха стигнали до външния край на стълбата — пътека; дървените стъпала се чупеха и се разпадаха с трясък, милиони тонове каменна маса бавно се свличаха около тях.

— Моля те, Фрея, всичко свърши. Просто се качи горе! Моля те, спаси се!

Тя не му обърна внимание, а започна да проучва отвесната скала, опитваше се да прецени дали има начин да се приближи до Флин, да преодолее този проклет един метър помежду им.

Оглеждаше се трескаво, търсеше нещо, каквото и да е, което да й помогне. Имаше пукнатина, която вървеше хоризонтално в скалата, на около два метра над стълбата на Флин — не беше голяма, но достатъчна, за да може да вкопчи пръстите си в нея. Проблемът беше, че дори да успееше да стигне до нея, оставаха най-малко двайсет сантиметра между пукнатината и мястото, където тя можеше да го достигне с ръка. Със същия успех можеха да са на цял километър един от друг. Тя изкрещя от безсилие. Знаеше, че е безсмислено, че няма начин да успеят.

— Съжалявам — изплака тя. — Толкова съжалявам. Просто не мога…

Замълча, тъй като нещо привлече погледа й нагоре и вляво от Флин — тънка люспа от нещо като кварц или кремък, издадено няколко сантиметра, със същия цвят като цвета на околния камък: ето защо не го беше забелязала веднага. Може би, просто може би…

— Слушай — извика тя. — Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Без въпроси, без спорове, просто го направи!

— За бога, Фрея…

— Без спорове!

— Губиш си…

— Просто го направи!

Той махна раздразнено с ръка, след това кимна, че ще следва инструкциите й.

— Трябва да се добереш до ей тази пукнатина — извика тя, докато пак увисваше на долното стъпало на стълбата; изви тялото си и му я посочи. — Разбираш ли ме? Трябва да стигнеш с пръсти до тази пукнатина.

— Няма начин…

— Направи го!

Той я изгледа сърдито, промърмори нещо и започна да се катери, стигна до четвъртото стъпало на стълбата си, след това третото, после второто, протегна ръце, притиснал тялото си плътно до камъка, прегръщаше го, плъзгаше се сантиметър по сантиметър.

— Ще падна!

— След минута така или иначе ще паднеш. Продължавай.

Той остана за миг на място, с буза, притисната до твърдата скала; трепереше, очите му бяха затворени, сякаш не може да продължи. После, с върховно усилие на волята и с рев: „Глупости!“ стъпи на най-горното стъпало на стълбата и като драскаше с нокти, посегна към пролуката, изпъваше се, напрягаше се, олюляваше се. За част от секундата изглеждаше, че няма да успее, че ще изгуби равновесие и ще падне. После ръката му напипа пукнатината и той успя да вкара пръсти в нея и се прилепи към скалата; балансираше нестабилно с крака на стъпалото, сякаш стоеше на тънко въже. Изтощена, цялата в прах, ужасена, Фрея нададе тържествуващ вик, след което предупреди:

— Сега идва трудната част.

— Сериозно? — изпъшка Флин. — Изобщо не подозирах.

Като непрекъснато поглеждаше наляво и надясно към стените, които сега бяха на по-малко от десет метра една от друга и непрекъснато се приближаваха, Фрея почна да му обяснява как да си сложи крака върху изпъкналия ръб, да го използва като опора, за да се повдигне към протегнатата й ръка. Смяташе маневрата, която бе използвала в храма в Абидос, за откачена, но това беше още по-идиотско, а Флин дори не беше професионален катерач. Нямаше друга възможност обаче — или трябваше да опитат, или да стоят и да чакат скалите да го смажат, което щеше да стане само след минути. Като се увери, че Флин знае какво да направи, тя се захвана по-здраво и протегна ръка надолу, готова да сграбчи неговата.

— Флин, имаш само един опит — изкрещя му. — Така че гледай да го направиш, както трябва.

— Щом настояваш.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Когато си готов. Само гледай да е по-бързо.