Скритият оазис

— Мога да говоря много за Алекс. За красотата и ума й, за смелостта и страстта й към приключения. Мисля обаче, че Уолт Уитман го казва най-добре, тъй като говори за това как се дава стих. Алекс даде стих на живота на всички нас — много специален стих, който ни обогати и ни издигна. Като сестра, приятел и колега — светът е по-беден без нея. Благодаря ти, Алекс. Липсваш ни.

Пак застана до Фрея и хвана ръката й, а двама о местните започнаха да запълват гроба с пръст. Тропането на пръстта по ковчега отекваше глухо — звук, който никак не се връзваше с идиличната горичка. За съвсем кратко Фрея погледна Флин и той съвсем лекичко й кимна, като че ли да й покаже, че разбира и споделя скръбта й.

Гробът бързо се запълни и накрая остана издигнат правоъгълник от песъчлива пръст, заобиколен от цветя.

— Сбогом — прошепна Фрея.

Доктор Рашид се извини и си тръгна, защото бил дежурен в болницата. Повечето местни също се оттеглиха и накрая останаха само Фрея, Моли, Флин, Захир и един младеж с брада, когото Захир представи като брат си Саид. Когато петимата тръгнаха по пътеката към къщата на Алекс, Флин се приближи до Фрея.

— Разбира се, обстоятелствата не са идеални — започна той, — но се радвам най-после да се запозная с вас.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Алекс ми е говорила много за вас — продължи Флин. — За изкачванията ви, за всичко. Само разказите й ме уплашиха до смърт. Аз получавам световъртеж дори от домашната подвижна стълба.

Тя му се усмихна съвсем-съвсем леко.

— Добре ли я познавахте?

— Твърде добре — отвърна той и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Интересите ни към пустинята бяха едни и същи. И станахме приятели. Добри приятели.

Тя го погледна с вдигнати вежди.

— Да не би вие с Алекс…

— Господи, не! — развеселено възкликна той. — Тя изобщо не си падаше по ровещи из книгите неврастеници. Доколкото имам собствени впечатления, тя предпочиташе хипарите.

В ума на Алекс изплува лицето на Грег, някогашния годеник на Алекс — рус, със слънчев загар, общителен. Тръсна глава, за да прогони образа.

— Беше много мила с мен — продължаваше Флин. — Помагала ми е в… трудни моменти. Всъщност ми беше повече сестра, отколкото приятелка.

Той се намръщи, подритна едно камъче по пътеката и се обърна към нея.

— Извинявайте, нямах предвид… неуместна аналогия.

Тя махна с ръка да му покаже, че не е нужно да се извинява. Погледите им се срещнаха и двамата останаха взрени един в друг за миг, преди да се извърнат. Пътеката навлезе в сенчеста маслинова горичка, преди да ги изведе до къщата на Алекс.

Някой — навярно икономката, реши Фрея — беше подредил семпла закуска на масата в хола: сирене, домати, лук, фасул, хляб и кафе. Събраха се около нея и едва я побутнаха, единствени Захир и брат му проявиха истински апетит. Казаните напосоки думи все по-често преминаваха в удължаващи се паузи. Така изминаха трийсет минути, докато и Флин, и Кирнан не казаха, че трябва да тръгват, за да хванат обратния полет за Кайро.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Кирнан, беше хванала ръката на Фрея, докато вървяха към джипа на Захир. — Ако искаш, мога да остана известно време.

— Ще се справя — увери я Фрея. — Ще остана още няколко дни, за да събера нещата на Алекс, после ще си тръгна. Самолетът ми е чак в петък.

— Какво ще кажеш да се срещнем на летището, когато минеш през Кайро? — предложи Кирнан. — Да обядваме заедно и да се сбогуваме както трябва.

Фрея се съгласи и двете се прегърнаха. Възрастната жена я целуна по бузата, после седна на задната седалка. Флин пристъпи към Фрея и й подаде визитката си:

Професор Ф. Броуди,

Американски университет в Кайро,

тел. [phone]

— Не ми се вижда много вероятно, но ако някога се зачудите какво да правите, непременно ми се обадете. Ще можете да ме плашите с изкачванията си, а аз да ви го върна с изключително досадните истории за скалните надписи от неолита.

Наклони се и за миг изглеждаше, че се кани да я прегърне. Той обаче само допря устни до бузата й, заобиколи джипа и седна от другата страна на Кирнан. Захир и брат му седнаха отпред, моторът изръмжа и колата тъкмо потегляше, когато Фрея изведнъж се пресегна през отворения прозорец и сграбчи китката на Кирнан.

— Тя не е страдала много, нали? — Гласът й бе пресипнал от напрежение. — Когато Алекс… нали знаете, морфинът… Когато е започнала да го взема. Било е бързо, нали? Без много болка?

Кирнан стисна ръката й.

— Мисля, че изобщо не е имало болка, Фрея. Казаха ми, че било много бързо и много спокойно.

Флин, изглежда, понечи да добави нещо — отвори уста, после пак я затвори. Фрея дръпна ръката си.

— Просто трябваше да знам. Просто…

— Разбирам те, мила — успокои я Кирнан. — Повярвай ми, Алекс изобщо не е страдала. Само едно бодване при влизането на иглата, това е всичко. Не е имало болка, уверявам те.

Погали Фрея по ръката, после кимна на Захир и потеглиха. Колата изчезна сред дърветата, а Фрея тръгна към къщата. И изведнъж си даде сметка за думите на по-възрастната жена. Обърна се с пребледняло лице и възкликна: