Скритият оазис

— Но Алекс никога не би…

Шумът на мотора обаче беше вече изчезнал. Беше останало само жуженето на насекомите и — в далечината — бученето на напоителната помпа.

15.

Кайро

Ангълтън затвори вратата на апартамента на Флин с лакът. Чехлите на портиера тихо заглъхваха по стъпалата надолу. Човекът бе поискал да се мотае, за да държи апартамента под око, но американецът добави още една пачка към сумата, която му беше броил, за да му отвори, и го разкара. Беше стар, мръсен и непохватен и на Ангълтън никак не му се искаше да го остави да премества нещата, така че Флин да усети, че е имал посетители. Това си беше работа, а не просто любопитство. Трябваше да е професионален и да не допуска грешки. За това му плащаха. А и в тази работа най го биваше.

Вратата се затвори с глухо щракане. Той извади от джоба си гумени ръкавици и си ги сложи — гумата съскаше и свистеше по дланите му. Заедно с калцуните около обувките, които беше сложил пред вратата, те щяха да му свършат работа да не остави никакви следи, никакъв белег, че е бил тук. Почти сигурно прекаляваше с предпазните мерки. Броуди нямаше никакво основание да очаква такова безпокойство и изобщо не би се огледал, като си дойде. Но човек винаги трябва да внимава. Дори при нищожната вероятност англичанинът да страда от повече параноя, отколкото издаваше видът му — а в неговите среди това не беше съвсем невъзможно — Ангълтън не смяташе да излага на риск цялата операция, като остави ненужни следи.

Погледна си часовника — имаше много време, самолетът още дори не беше излетял от Дакла — и започна огледа. Не търсеше нещо конкретно, просто искаше да усети Броуди, да изпита като чувство онова, което вече знаеше, да го свърже със случая Пясъчния огън. Хола, кухнята, банята, двете спални, кабинета — проучи всичко, засне много неща с дигиталния си фотоапарат и записа впечатленията си на портативния диктофон.

За неподготвения наблюдател апартаментът не би разкрил кой знае какво за обитателя си — египтолог, ерген, с пристрастия към класическата музика, изследванията на пустинята, политиката — особено близкоизточната политика, — а ако се съдеше по спортния шал и подписаната снимка на тима, от футболния клуб „Ел-Ахли“. Тези и още някои подробности — че Броуди поддържа добра физическа форма, че чете поне на пет езика, не употребява алкохол и върши общественополезна дейност (благодарствени писма от едно сиропиталище в Луксор и от програмата за помощ в един от бедните квартали на Кайро) — навярно биха сумирали целия му портрет. Образ като от съединени точки в ребус, който дава обща представа, без каквато и да било дълбочина и без нищо съществено.

Окото на Ангълтън обаче беше опитно. Докато обикаляше стаите, той успя да схване подтекста на съдържанието им, да изкопчи скритите данни. В банята например, набутан в чифт вехти гуменки, той откри най-модерен хронометър, в чиято компютризирана памет се пазеха данните за разстоянията, пробягани от англичанина през последните две седмици. Десет километра за 36:02 минути, 20 километра за 1:15:31, 15 километра за 53:12 — Броуди, изглежда, бе не само в добра, а по-скоро в отлична форма. Потрошената лампа на масичката до леглото, белезите по стената зад нея, кутийката с таблетките ксанакс, повечето изпити — също казаха историята си на Ангълтън. Броуди, научи от тях той, страдаше от кошмари, мяташе се нощем, докато открие ключа на лампата, след това вземаше успокоителни, за да заспи. Всичко това потвърждаваше и данните от предварителното проучване на американеца.

Снимката на Алекс Ханън в хола привлече вниманието му. Дали двамата са били любовници, или не, Ангълтън не знаеше със сигурност. В последна сметка би казал не — любовниците, според неговия опит, обикновено имат повече снимки на другия, особено ако живеят разделени, а тук снимката беше само една. Тя явно беше скъпа за Броуди — това личеше от ценната сребърна рамка, — но Ангълтън би приел връзката им по-скоро за добро приятелство, не за любовна.

Повече го заинтересуваха подробностите, които откри на снимката. Тя явно бе направена в отдалечена част на пустинята — Западната пустиня според него, ако се съдеше по общия им интерес към нея, а и от присъствието на самия Броуди, чието отражение едва-едва се различаваше в огледалните стъкла на слънчевите очила на Ханън.