Скритият оазис

Тя се втренчи в него.

— Мисля, че някой е убил сестра ми. Тя не се е самоубила.

— Предумишлено убийство? — попита той. — За това ли говорите?

Тя кимна.

Той не отклони очи от нейните. Отвън се чуваше чуруликане на птици и, съвсем отдалече, бучене на коли. Изминаха пет секунди. Десет. Накрая той вдигна телефона, набра някакъв номер и заговори бързо на арабски.

— Елате — подкани я, щом затвори, и стана.

— Къде?

Той посочи към вратата.

— В полицейското управление на Дакла.

17.

Между Дакла и Кайро

— Още кафе, сър?

— Да, моля.

Флин постави чашата си на предложения поднос, стюардът му наля от термоса и му върна чашата.

— А за вас, мадам?

— Не, благодаря — отвърна Моли Кирнан и закри чашата си с длан.

Стюардът кимна и отмина. Кирнан продължи да чете статията за иранската ядрена програма в „Уошингтън Поуст“; Флин отпи от кафето и без желание натисна клавиатурата на лаптопа си. Самолетът вибрираше от тихото и монотонно ръмжене на двигателите. Изминаха няколко минути. Флин се помести в стола си и се обърна към спътничката си.

— Изобщо не знаех…

Тя го погледна над очилата си за четене и повдигна учудено вежди.

— … че си била омъжена. След толкова години го научавам чак сега.

Тя посочи пръстена на лявата си ръка.

— Винаги съм смятал, че го правиш, за да отпратиш нежеланите ухажори. И че всъщност, нали разбираш…

Тя се замисли за миг, за да схване какво иска да каже. После възкликна с престорена обида:

— Флин Броуди! Приличам ли ти на лесбийка?

Той наклони глава в израз на съжаление.

— Мога ли да попитам как се казваше?

След кратко мълчание тя сгъна вестника и си свали очилата.

— Чарли. Чарли Кирнан. Любовта на живота ми. — И след нова пауза добави:

— Загина при изпълнение на дълга си. В служба на родината.

— Бил е…

— Не, не. Пастор към морските пехотинци. Убиха ГО в Ливан през осемдесет и трета. При взрива в бейрутските казарми. Бяхме женени само от година.

— Съчувствам ти — промърмори Флин. — Искрено ти съчувствам.

Тя сви рамене, сложи вестника в джоба на предната седалка, облегна се и се загледа нагоре.

— Утре щеше да е шейсетият му рожден ден. Все си говорехме за това — какво ще стане, като остареем. Малко ранчо в Ню Хампшир с веранда, люлеещи се столове. Деца, внуци. Сантиментални неща. Чарли определено беше сантиментален.

— Съчувствам ти — повтори Флин.

Моли Кирнан въздъхна, седна отново по нормален начин и показно започна да наглася очилата си, с което даде да се разбере, че не иска да говори повече за това. Но пък попита:

— Нещо за оазиса ли?

— Моля?

Тя посочи с брадичка лаптопа му и заредения на него файл.

— А, не. Това е за една лекция в университета другата седмица. Пепи II и упадъкът на Старото царство. Темата е отегчителна дори за мене, така че горко им на нещастниците, които ще са принудени да я слушат.

Тя се усмихна, опря глава на люка и се загледа в пустинята долу — далечната миниатюрна издутина на стъпаловидната пирамида на Джосер приличаше на мръснокафяв айсберг.

— Фадауи е излязъл — подхвърли след малко, без да се обръща.

— И аз го чух.

— Не мислиш ли…

— В никакъв случай — прекъсна я той, защото мисълта й му беше ясна и дори не я изчака да я изкаже. — Пък дори да знаеше нещо, той не би ми казал; по-скоро би си отрязал езика. Обвинява ме за онази работа. И има право, ако трябва да бъдем честни.

— Вината не е твоя, Флин. — Тя го погледна. — Не е имало как да знаеш…

— Както и да е.

Той затвори лаптопа и го пъхна в чантата му. Над тях прозвуча звуковият сигнал, светна и надписът за поставяне на предпазните колани.

— Никога няма да го намерят, знаеш го — замислено каза той. — Двайсет и три години… никога няма да го намерят, Моли.

— Ще отидеш там, Флин. Повярвай ми. Ще отидеш.

По вътрешната уредба прозвуча глас — първо на арабски, после на английски:

— Дами и господа, започваме спускането си към Кайро. Моля, затегнете предпазните колани и проверете дали в контейнерите за багаж над главите нямате зле разположени предмети.

— Ще отидеш там — повтори тя. — С божията помощ ще отидеш там.

„Не мисля, че бог има повече представа къде е това място, отколкото имаме всички ние“, помисли Флин.

Задържа обаче мисълта за себе си, защото знаеше, че Кирнан ще я намери за светотатствена. Отпусна глава, затвори очи и се замисли отново за всичко — Окото на Хепри, Устата на Озирис, Проклятието на Собек и Апеп…

Проклятието на Собек и Апеп…

18.

Дакла

Бедуините излязоха на върха на пясъчното възвишение и забелязаха оазиса Дакла в далечината. Не бяха пили и глътка вода вече два дни. Подредиха камилите една до друга и като един вдигнаха ръце към небето.

— Хамдулиллах — извикаха с прегракнали гласове. — Хвала на бога.