Скритият оазис

Беше напрегната и тревожна още откакто Моли Кирнан на тръгване подхвърли за бодването от иглата. В мига, когато си даде сметка какво всъщност бе казала Кирнан, се опита да се свърже със Захир по мобилния телефон и да го помоли да се върне, за да й обясни това. Телефонът му обаче беше изключен. Същото беше и положението с апаратите на Кирнан и Броуди. Фрея дори не си направи труда да им остави съобщения. Обезумяла, тя просто грабна раницата си и се затича — през палмовите и маслиновите горички, по пустинната пътека към главния оазис. Нямаше представа какво точно ще направи, просто знаеше, че е станала ужасна грешка и че тя е длъжна да направи нещо. След около кило метър чу зад себе си скърцане и дрънкане. Настигна я магарешката каручка, карана от беззъбия старец, с когото Захир се бе разминал предния следобед по пътя към къщата на Алекс — Мохамед или Махмуд, нещо такова. Захир я беше предупредил да избягва всякакви контакти с него, но тя беше прекалено развълнувана, за да мисли за това. Прие предложението му да я повози, защото държеше да стигне до Мут колкото може по-бързо. Той й измърмори нещо и седна в ненужна близост до нея, ръката му дори докосна бедрото й, но тя почти не му обърна внимание.

— Мут — повтаряше тя. — Моля ви, Мут, болницата, бързо.

В селото с тухлените керемиди каручката спря пред магазина на „Кодак“ и Фрея успя да се прехвърли на един пикап, с който измина останалата част от пътя. В болницата казаха, че доктор Рашид е на визитация и ще може да й отдели време чак следобед. Тя обаче настоя да го види, почти направи сцена и накрая зазвъняха телефони, задействаха се пейджъри, той се появи и я поведе към кабинета си.

— Повярвайте ми — каза тя за трети път, едва сдържаше гнева си. — Алекс не може да се е самоубила. Особено по този начин. Това е невъзможно.

Лекарят се помести в стола си, очите му се местеха между бюрото и Фрея.

— Госпожице Ханън — започна той бавно. — Знам колко е трудно…

— Нищо не знаете! — спря го тя. — Алекс не би могла да си постави инжекция. Не би могла. Никога!

Гласът й бе станал писклив и гневен. Той я остави да се поуспокои, после направи нов опит:

— Госпожице Ханън, когато почине близък…

Тя отвори уста, за да го спре, но той вдигна ръка в настояване да му позволи да се изкаже.

— Когато любим човек почине — започна отново. — И когато това стане по този начин, може да се окаже много трудно да се приеме. Не ни се иска да повярваме, да признаем, че човек, когото обичаме, обичаме силно, може да се окаже в такава болка, че да отнеме собствения си живот, вместо да живее така.

Той сплете пръсти.

— Алекс страдаше от нелечима дегенеративна болест. Тя в много кратък срок почти я обездвижи и щеше неминуемо да я убие, най-вероятно до няколко месеца. Тя беше смела жена със силна воля и явно е решила, че щом така или иначе ще умре, поне да го направи където, когато и както тя самата би искала да стане. Аз също не се радвам на онова, което стана, и бих искал да не го беше направила, но разбирам основанията й и уважавам решението й. Колкото и да е болезнено, вие трябва да се опитате да направите същото.

Фрея тръсна глава и без да пуска дръжките на стола, се наведе напред.

— Алекс не би могла да си постави инжекция — натърти тя. — Ако беше взела свръхдоза хапчета или се бе обесила, ако…

Рязко спря, погнусена от сценариите, които описваше.

— Още от дете Алекс се ужасяваше от спринцовки — продължи тя след малко, като се бореше със сълзите и се мъчеше да говори ясно. — Ясно ми е, че двете не сме се виждали отдавна, но знам и че страх като този никога не те напуска. Тя дори не можеше да погледне спринцовка, камо ли да я напълни с морфин и да я забие в себе си. Това е невъзможно!

Доктор Рашид погледна тавана, после бюрото си и бавно въздъхна.

— Когато човек е много болен, понякога може да направи и невъзможното възможно — внимателно подхвана той. — Виждал съм го много пъти като лекар. Не твърдя, че вие грешите за сестра си или че страхът й не е бил такъв, какъвто го описвате. Просто искам да кажа, че ако човек страда, колкото е страдала тя, страхът престава да е съществен фактор. Онова, което я е ужасявало, когато е била съвсем здрава, навярно не я е плашело толкова, съпоставено с по-големия ужас на бавната, болезнена смърт, смъртта, която ден след ден отнема и малкото достойнство, което й е останало. Тогава Алекс вече се е отчаяла, а отчаяните хора правят отчаяни неща, нали? Съжалявам, че ви говоря толкова грубо за това, но никак не ми харесва да увеличавате скръбта си по този начин. Алекс е посегнала на живота си. Ние трябва да приемем…