Скритият оазис

Гиргис пое от ръцете на г-ца Михаил ножиците и — докато гостите ръкопляскаха — пристъпи към опънатата през двора лента. Фотографът бе коленичил, за да увековечи събитието. По някаква причина лентата не се поддаде на остриетата и Гиргис опита пак. После отново, стръвно, бореше се с нея. Лентата обаче не искаше да се предаде и докато Гиргис се мъчеше с нея, ръкоплясканията затихнаха, спряха и на тяхно място се чу смутен шепот, а тук-там и хихикане. Ръцете на Гиргис затрепериха, на лицето му се изписа първо досада, а после и гняв. Госпожица Михаил му се притече на помощ и опъна лентата, докато Гиргис продължаваше да щрака с ножиците.

— Аз ви давам пари, а вие ме правите на глупак — изсъска той.

— Ужасно съжалявам, господин Гиргис — измънка тя; ръцете й се разтрепериха повече и от неговите.

— И кажете на ония мърльовци да не правят повече снимки.

Ядосан, той отново се нахвърли върху лентата и тя най-сетне се предаде. Гиргис пак лепна великодушната усмивка върху лицето си, обърна се към събраните гости и вдигна ножиците във въздуха. Ръкоплясканията се подновиха и проехтяха из вътрешния двор. Гиргис остана неподвижен за миг, после сложи ножиците в ръката на госпожица Михаил, но така, че върховете им се забиха във възглавничката под палеца й, без никой друг, освен тях двамата да забележи.

— Да не си ме изложила друг път така, дебелано глупава — изръмжа той, без да спира да се усмихва, натисна ножиците още малко, за да покаже колко е сериозен, и накрая ги пусна в ръката й и тръгна към стола си. С разтреперана долна устна жената събра ръце пред скута си и се приближи към микрофона.

— Господин Романи Гиргис! — викна високо, като се мъчеше да възвърне самообладанието си. — Нашият любим меценат. Моля, покажете благодарността си!

Силата на ръкоплясканията се удвои, а Гиргис отиде до мястото си, поклони се и после седна, със скромно сведена глава. Епископът се наведе и сложи длан върху ръката му.

— Вие сте пример за всички ни, Романи. Какво щастие за тия бедни души да имат защитник като вас.

Гиргис поклати глава.

— Аз съм щастливецът, ваше високопреосвещенство. Защото имам средствата да помогна на тези… на своите хора, да подобря живота им… Това наистина ме кара да се чувствам благословен.

Повдигна десницата на епископа, целуна пръстена му, после, като че ли смутен от онова, което е казал за себе си, отново се обърна напред. Група момиченца с еднакви рокли и забрадки излязоха отпред и започнаха да пеят.

Това бяха глупости, разбира се. Маншиет Насър… неговият дом, забалите — неговите братя, пълни глупости. Гиргис мразеше това място, когато израстваше тук, мразеше го още повече сега, когато бе успял да се отърве от него. Гадно, мръсно, пълно с лайна, смрадливо, населено от безграмотни простаци, които работеха до оскотяване, подчиняваха се на закона, казваха си молитвите — и за какво? Осакатяващо тежък живот, прекаран в ровене из купищата смет и обитаване на гъмжащи от хлебарки коптори. Забалите бяха отхвърлени от обществото, най-низшите от низвергнатите. „Горд съм, че съм забал?“ Със същия успех би могъл да каже и горд съм, че съм болен от рак.

За лице — това и само това беше причината все още да идва тук, да спонсорира различни програми за помощ, на които да дава и името си, да се прави на смирен син на църквата. Защото всичко това го караше да изглежда добре — нищо повече, нищо по-малко. Отвличаше вниманието от по-неблагоприличните неща, в които беше замесен. Усмихна се вътрешно. Всъщност удивително е колко може да допринесе за имиджа ти малко филантропия. Клиника тук, училище там — господи, дори Сюзан Мубарак му беше почитателка (беше го нарекла „стълб на египетското общество“). А към самите забали той не изпитваше по-топли чувства, отколкото към стадата прасета, ровещи из бунищата на Маншиет Насър. Бизнесът — единствено това имаше значение. Затова и беше това, което е — мултимилионер, — а те си оставаха онова, което бяха: смрадливи просяци, чиито дни преминаваха в ровене из боклука, а умираха от жълтеница.