Скритият оазис

Продължи да се бърше, а през това време близнаците и шофьорът се наместиха отпред и лимузината потегли внимателно по тесните улички. Отвъд прозорците преминаваше светът — черни от мръсотия мъже, мъкнещи огромни торби боклук; жени и деца, които подреждаха купища пластмасови шишета; кочина, претъпкана с мазни черни прасета. Гиргис започна да се отпуска едва когато стигнаха края на склона, излязоха на магистралата и колата набра скорост към центъра на града. Избърса за последен път ръцете си, хвърли кърпичките, извади мобилния си телефон и провери гласовата поща. Едно съобщение. Натисна клавиатурата и заслуша. Минаха трийсет секунди. Намръщен, той отново натисна бутона и изслуша съобщението за втори път. Усмивката се върна на лицето му и той набра някакъв номер.

— Излезе нещо — каза на английски, когато се свърза. — Изглежда, е някой от екипажа. Обади се на обичайния ми номер.

Затвори и вдигна вътрешния телефон на лимузината.

— Агуста да ни чака. Близнаците да се стягат за Дакла.

Затвори и този телефон и се облегна на кожената седалка.

— Двайсет и три години — въздъхна. — Двайсет и три години и накрая… накрая…

20.

Оазисът Дакла

Фрея се върна в къщата на Алекс късно следобед. Не беше успяла да се убеди, че в края на краищата смъртта на сестра й е наистина самоубийство.

Прекара почти четири часа в полицейския участък на Дакла — безлична боядисана в кремаво сграда, оградена с наблюдателни кули, съвсем близо до болницата. Отначало я изслуша местен полицай. Изглежда, разбираше съвсем малко от онова, което му казваше, така че накрая доведоха един командирован от Луксор, който говореше английски свободно.

Инспектор Юсуф Халифа беше любезен, интелигентен и се отнесе много сериозно към подозренията, което — колкото и да е странно — ги направи да изглеждат неоснователни. Изслуша всичко, което Фрея вече беше казала на доктор Рашид за фобията на Алекс към иглите, като си водеше записки и палеше цигара от цигара — сигурно изпуши поне пакет „Клеопатра“ по време на разговора, — преди да разшири обхвата на въпросите си.

— Сестра ви имаше ли някакви врагове?

— Ами ние не се бяхме виждали години — отвърна Фрея, — но не мисля… Нищо не е споменавала в писмата си. Тя не беше човек, който да си създаде врагове. Всички…

Щеше да каже „обичаха Алекс“, но спря и очите й се напълниха със сълзи. Халифа извади кърпичка от бюрото и й я подаде.

— Извинете — смутено промърмори тя.

— Моля ви, госпожице Ханън, не е нужно да се извинявате. Самият аз загубих брат си преди години. Знам какво е. Не се притеснявайте.

Търпеливо изчака Фрея да се съвземе, после поднови въпросите си, задаваше ги бавно и внимателно. Чувала ли е сестра й да е имала някакви неприятности? Видяла ли е признаци, че някой е нахлувал в дома на сестра й? Забелязала ли е подозрителни лица около дома? Може ли да си представи причината някой да иска да нарани сестра й?

Разглеждаше въпроса от всички страни, мъчеше се да изясни всеки възможен сценарий и всеки мотив. В края на четирите часа пролича колко малко знае Фрея за собствената си сестра. А и колко неубедителни изглеждат подозренията й, когато на тях се погледне обективно и безпристрастно. Изглеждаше, че всичко — белегът на рамото на Алекс, ужасът, който изпитваше от инжекции, липсата на прощално писмо, съображението, че не е изглеждала като човек, който може да посегне на живота си — можеше да намери рационално обяснение, точно както твърдеше доктор Рашид в кабинета си преди това.

Вече почти отчаяна, Фрея спомена и за Махмуд Гаруб, който я беше качил на магарешката каручка, как й се беше хилил и как бе докоснал крака й, обясни, че са й казали да няма нищо общо с него.

— Може би той е замесен по някакъв начин — предположи тя в опит да намери нещо друго, за което да се хване.

Халифа обаче направи справка в участъка и това доведе до отпадане и на това подозрение.

— Полицията познава добре този Гаруб — съобщи той на Фрея. — Известен е, хм… с любопитството си.

— Искате да кажете, че е воайор?

— Да. Нечистоплътен, но безобиден според колегите ми. В никакъв случай не може да е убиец.

Запали поредната цигара и добави:

— В неговия случай агресивната е жена му. Най-вече по отношение на него.