Скритият оазис

Накрая всичко се сведе до въпроса как Алекс си е поставила инжекцията — или възможно ли е човек с парализирана лява ръка да забоде игла в дясната. Това беше най-озадачаващият момент и причината разговорът да се проточи толкова. А после доктор Рашид, който се бе върнал в болницата, се обади по телефона и разговаря с Халифа. Свързал се с колеги невролози, обясни Рашид, от Обединеното кралство и Съединените щати, които имали далеч по-голям опит в тази област от него, и те му съобщили — противно на това, което вече бил казал на Фрея, — че имало случаи с пациенти, страдащи от Малбург, при които се срещали внезапни ремисии. Един от тях даже по злокобен начин приличал на случая с Алекс. Преди три години някакъв швед загубил моторните функции на четирите си крайника, но една сутрин установил, че може отново да си служи с дясната ръка — възможност, която използвал, за да извади пистолет от нощното шкафче и да си пръсне мозъка.

А защо Алекс, след като е била деснячка, е предпочела да се инжектира с лявата ръка, лекарят не можел да обясни. Въпросът бил, че от медицинска гледна точка, Алекс спокойно би могла да се инжектира по този начин. Наистина било необичайно, но напълно възможно.

Халифа предаде всичко това на Фрея, след като затвори телефона.

— Чувствам се глупаво — призна тя.

— Недейте, недейте — енергично я спря той. — Имахте пълно право да задавате въпроси. И съмненията ви бяха напълно оправдани.

— Загубих ви времето.

— Напротив, дори ми направихте услуга — ако не бяхте вие, щях да си загубя следобеда в полицейска конференция за района. Много съм ви задължен.

Тя се усмихна, доволна, че подозренията са се оказали безпочвени.

— Ако все още нещо ви тревожи… — започна той.

— Не, аз… аз изобщо…

— Тъй като има и други обстоятелства, които могат да се изследват. Какво е станало с ампулата морфин и спринцовката, откъде е купен морфинът…

Вече изглеждаше, че той е човекът, който се опитва да я убеди, че смъртта на Алекс трябва да се разследва още.

— Честно казано — започна тя, — вие направихте повече, отколкото беше нужно. Сега искам само да се върна в къщата на Алекс. Изгубихме толкова време.

— Разбира се. Ще ви намеря шофьор.

Детективът я заведе на приземния етаж и заговори нещо на арабски с дежурния служител — навярно искаше кола. Вместо отговор дежурният кимна към главния вход. Захир бе спрял ланд крузъра на улицата и барабанеше с пръсти по кормилото. Фрея нямаше представа как е разбрал, че е в полицията, но щом я видя, той скочи и й отвори да се качи, като междувременно хвърли не особено доброжелателен поглед на Халифа.

— Познавате ли този човек? — попита детективът.

— Работил е заедно със сестра ми — отвърна Фрея. — Той се…

Канеше се да каже „грижи за мен“, но се поколеба и продължи:

— … грижи за транспорта ми.

— Тогава ще ви оставя на него. — Халифа я изведе от участъка. — И не се колебайте, ако искате да ни запознаете с някои други ваши безпокойства.

— Благодаря — усмихна се Фрея. — Помогнахте ми много. Съжалявам само, че…

— Няма нищо. Приятно ми беше да се запозная с вас — увери я Халифа, докато тя се качваше. — И приемете още веднъж съболезнованията ми за смъртта на…

Преди обаче да довърши, Захир даде газ и потегли рязко, като наблюдаваше полицая в огледалото.

— Полицията не струва — съобщи след секунди, докато едва не блъсна каруца, натоварена с дини. — В Полицията нищо не разбират.

Беше необичайно приказлив и я засипа с всякакви въпроси за смъртта на Алекс — защо е имала подозрения, какво са й казали в полицията, — а очите му през цялото време я стрелкаха в огледалото. Това я накара да се чувства неловко, особено след резервираното му поведение предния ден, затова отговорите й бяха сбити и уклончиви, и съвсем кратки, макар да не беше сигурна какво точно се стреми да избегне. Когато колата накрая спря пред къщата на сестра й, Фрея се измъкна максимално бързо, измънка едно „благодаря“ и доволна да се отърве от Захир, се завтече в къщата, тресна вратата и я подпря с гръб.

След като вече бе сама, я заля изтощение, като че ли — след като сестра й бе погребана и подозренията й се оказаха неоснователни — собственото й тяло каза „стига“! За първи път от три дни Фрея усети, че вече няма конкретни неща, за които да се тревожи. Беше дошла до Египет, беше погребала сестра си, беше разрешила въпросите, свързани със смъртта й. Всичко необходимо бе направено. Освен тъгуването. И вината. Те никога нямаше да свършат.

Покрай бързането сутринта беше забравила закуската си и от нея се носеше остър мирис на сирене. Тя прогони мухите, сложи в една чиния малко хляб, домати и краставица, замъкна един фотьойл до верандата, отпусна се в него, сви крака под себе си и докато се взираше в пустинята, почна да яде. Изненада се, че е гладна, но не се бе хранила както трябва от три дни. Изпразни чинията за минути. Би хапнала и още, но самата мисъл да ходи до кухнята я спря. Тя сложи чинията на пода, сви се в мекия фотьойл, опря глава на ръцете си, затвори очи и заспа почти в същия миг.

— Салам.