Скритият оазис

— А взети ли са нужните мерки за безопасност? Искам да кажа, че след толкова години ние не знаем в какво състояние е и как му се е отразила катастрофата. Наистина ще ни трябва специално оборудване и добре подготвени хора.

— Разполагаме с всичко това — отвърна Гиргис.

— Защото тук не става дума просто за партида оръжие. Няма как просто да го приберем в кашони и да го отнесем по въздуха. Тия неща…

— Разполагаме с всичко — повтори с по-твърд глас Гиргис. — С най-добрата техническа помощ.

— Разбира се, господин Гиргис — смотолеви Осман, усетил, че е прекалил. — Аз просто… просто исках да съм сигурен.

— Е, вече си — отсече Гиргис.

Отпи глътчица от чая, остави чашата на масата, попи устните си със салфетка и продължи:

— Остава само момичето. Доколкото знам, още не сме го открили.

Салах призна, че това е положението, но добави:

— Оставихме петима души в Дакла. Да не говорим, че имаме и тамошни приятели. Ако е там, непременно ще я открием.

— А полицията? — попита Гиргис. — А държавна сигурност?

— Свързах се с всички наши контакти — отвърна Касри. — Ако се покаже, ще ни уведомят веднага. Допускам, че нашата американка…

— Свързал си се — повтори Гиргис, продължи да трие уста, после сгъна внимателно салфетката и отсече: — Искам да я намерите. Дори картата да ни даде всичко, което ни трябва, искам да я намерите. Няма да допусна двайсет и три годишен труд да отиде по дяволите заради някаква повлекана, която бърбори насам-натам. Искам да я намерите и да я премахнете. Ясно ли е?

— Ясно — отвърнаха в един глас тримата му събеседници.

— Съобщете ми веднага, ако има нещо ново. — Телефонната линия изпращя — тримата затвориха едновременно. За миг Гиргис остана неподвижен, загледан в мониторите — несекваща мозайка от секс и насилие, — после се наведе над бюрото си:

— Записа ли всичко?

От слушалката долетя едва доловимо потвърждение. Беше невъзможно да се определи дали гласът е на мъж, или на жена.

— За това ще ми е нужна и твоята помощ — продължи Гиргис. — Ако американката се свърже с посолството…

Ново промърморване и линията замлъкна. Гиргис се вторачи в телефона с присвити очи. Облиза крайчето на устата си, сложи слушалката на вилката, изправи се и с чая в ръка излезе на балкона и погледна към декоративните градини, които се спускаха от имението му към Нил.

Вече двайсет години живееше тук, в луксозната колониална резиденция на предпочитания от богаташите нилски остров Замалек. Но дори и сега собственото му положение го удивляваше — че той, син на боклукчии и внук на презрени разносвачи на речна вода, днес живее в един от най-луксозните кайроски палати и дружи с египетския елит. От Маншиет Насър до настоящето, от продажби на евтина дрога по уличните ъгли до бизнес империя за много милиони долари — изминатият път беше наистина дълъг. Единствено фиаското с Гилф Кебир хвърляше сянка върху иначе бляскавата му кариера — тази сделка би трябвало да увенчае славата му, да е връх дори за неговите нескромни стандарти. И всичко това се бе провалило заради случайно влошилото се време.

Той се намръщи и устните му се свиха в сърдита гримаса. Това изражение обаче остана само за миг и чертите му отново се пренаредиха в усмивка.

Защото сделката не беше провалена. Забавена — да. Но не провалена. Ни най-малко. Катастрофата, ако се погледне обективно, се бе оказала услуга и за него, и за клиентите му, защото превърна едно и така амбициозно начинание в нещо още по-значимо. Наистина, времето за осъществяване на сделката не беше малко, но сега, накрая, той беше пред прага на добрата жътва. Всяко зло за добро. Дори от пясъчна буря може да се пръкне нещо хубаво.

Отпи от чая и се загледа през Нил към хотел „Карлтън“ и високите ярко осветени кули на Египетската национална банка срещу хотела, заслуша се в писъците — измъчени и безпомощни, — които долитаха от долните етажи. Усмивката му стана още по-широка и той изхихика. Говорете каквото ви хрумне, но Романи Гиргис винаги устройва забавленията отлично.

27.

Кайро — американското посолство