Смятай се за мъртъв

Амандо го разглежда доста продължително. Очите му напомниха на Фрост за очите на кобра: решителни, святкащи и смъртоносни. После влезе в стаята.

— Вие сте Фрост, нали? — Гласът му беше тих, със съскаща нотка.

— Да, сър.

— Изглежда, стоите нащрек. Точно за това ви се и плаща. За в бъдеще не се дръжте толкова драматично. Само аз използвам тази врата. Аз и никой друг. Разбрахте ли?

Фрост постави автомата на облегалките за ръце на креслото.

— Реагирам на звук, сър — отвърна той. — Така са ме обучавали. За в бъдеще ще го запомня, ако имате намерение да ме проверявате. Няма да стрелям.

— Заварих предишния бодигард заспал.

— Тогава сър, имате пълно право да ме проверявате.

Амандо се втренчи във Фрост. Черните му святкащи очи гледаха подозрително.

— Препоръките ви бяха добри. Това, разбира се, е първото ви дежурство. — Тънките устни се изкривиха в подигравателна усмивка. — Нова булка, нали така казват. Стойте нащрек, Фрост. От време на време ще ви проверявам, както проверявам и Марвин — и, след като се обърна, напусна стаята, тихо затваряйки вратата.

Фрост изду бузи. Ако това копеле беше пристигнало три минути по-рано, щеше да го хване да дреме. Взе автомата и го върна на мястото му. Сега беше абсолютно буден.

Значи това бил Дъртия Смрадливец. Вече разбираше защо Марвин беше казал, че Дъртия Смрадливец разваля пейзажа.

Запали цигара, отпусна се в креслото и загледа моторите. Видя как едно от кучетата точи ноктите си в някакво дърво.

Замисли се за шестте нощи, които му предстояха, за това, че трябваше да стои пред тези монитори, в креслото без да знае дали вратата зад него няма тихо да се отвори, и направи гримаса. Може би нямаше да печели шестте стотака на седмица и да получава безплатно храна и покрив толкова лесно, колкото си представяше.

След малко започна да мисли за Марша Гулден. Отново я видя да седи до него в слабо осветения бар руса, със сиво-сини очи, красива.

Ще се видим в Перъдайс Сити. Можем да се повеселим заедно.

Наистина ли го мислеше?

Надърви се, докато си я представяше. Погледна часовника си. Беше един и двадесет.

Тя сигурно беше нощна птичка.

На рафта имаше телефонен указател. Отне му не повече от минута да намери номера на Спениш Бей хотел.

— Свържете ме с рецепцията — каза той, когато отговориха.

След миг приятен тих глас се обади.

— С какво мога да ви помогна?

— Мис Гулден пристигна ли вече? — попита Фрост.

— Да, сър.

— Свържете ме.

Пауза, после приятният тих глас попита:

— За кого да предам?

Фрост се поколеба. Щеше ли да си спомни за него? Замисли се за миг, после си каза „Какво мога да загубя?“ и отвърна: „Майк Фрост“.

— Ще почакате ли за миг, мистър Фрост? Мис Гулден може да си е легнала.

Фрост зачака, осъзнавайки, че диша тежко, че ръката, в която държеше телефонната слушалка, беше влажна.

После чу ниския й чувствен глас.

— Здравей, миличък! Значи пристигна!

Фрост си пое дълбоко въздух. От опит знаеше, че му се дава зелена улица.

— Здрасти, скъпа! Мисля за теб през цялото време, откакто се разделихме.

Тя се изсмя.

— Сто на сто. Видя ли се с Джо?

— Видяхме се. Благодарение на теб всичко ми е наред. Кога ще се видим, бейби?

— Джо уреди ли ти нещо?

— Разбира се. Кога ще се видим, за да ти благодаря?

Тя се засмя.

— Как благодариш, Майк?

— Почакай и ще разбереш. Само ми дай шанс да те видя. Кога?

— Човече! Струваш ми се нетърпелив! — Тя отново се изсмя. — Аз също съм нетърпелива. Ела тук утре в дванадесет на обяд. Знаеш ли колко е часът, безумецо? Лягам си.

— В мечтите си ще споделя леглото ти.

Тя се засмя отново и затвори.

Фрост остави бавно телефонната слушалка. Перспективите за утре бяха добри.

Настани се удобно в креслото, запали цигара и зачака нетърпеливо момента, когато Марвин щеше да дойде да го смени.

* * *

Портиерът на Спениш Бей хотел, чернокож гигант, блестящ в бледосинята си туника, белите си панталони и черната си шапка, се приближи с достойнство, когато Фрост спря своята T.R.7.

Пазачът повдигна шапката си и загледа Фрост, извивайки изпитателно черните си вежди.

— Да паркирам ли колата, сър? — попита той.

После Фрост видя Марша Гулден да слиза по стъпалата към него.

— Взимам само пътничка — отвърна той и слезе от колата, за да посрещне Марша.

Тя изглежда страхотно, помисли си Фрост. Беше облечена с бял панталон и с прилепнала червена блуза с гол гръб, която едва удържаше тежките, й гърди. Пшеничнорусата й коса падаше като коприна върху силно загорелите й рамене.

— Здрасти, Майк! — възкликна Марша, докато портиерът повдигаше шапката си и й се покланяше. — Аз ще карам — и преди Фрост да успее да я спре, тя се плъзна на шофьорската седалка. — Отиваме на едно място, което не е лесно да се намери — додаде, докато Фрост се настаняваше на седалката до нея. Тя подкара колата с пълна сила по алеята пред хотела, наби спирачките, когато стигна до булеварда, и после пак с пълна сила се включи в движението. — Страхотно! — рече. — Ужасно съм щастлива, че Джо те е уредил.

— Не и без твоето влияние.

Марша се изсмя.