Смятай се за мъртъв

— Имаше си проблеми с онази испанска кучка, нали? Не се учудвам. — Караше като луда и един или два пъти Фрост потрепери. Избегнаха две катастрофи само с олющване на боята. Тя махаше весело с ръка на опулените шофьори, докато летеше напред. — Джо я чука, но е толкова зает с изкарването на пари, че не го прави често. — Внезапно излезе от магистралата и подкара колата по прашен мръсен път, който неочаквано премина в широка алея, водеща към двуетажна сграда — впечатляваща, с тъмносини и златисти сенници. На покрива беше написано „Асо Пика“. Наоколо под плажни чадъри бяха сложени маси и елегантни келнери в червени сака сервираха питиета. — Това ми е работното място — рече тя, вкарвайки колата в паркинга. — Можем да похапнем добре, а после ще ми кажеш „благодаря“ — и го погледна с весели, усмихнати очи.

Когато го поведе към ресторанта, дебел, усмихнат метр д’отел й се поклони. Черните му очи се плъзнаха по Фрост, след което се поклони леко и на него. С високо вдигната дясна ръка той ги поведе по пътеката между масите. Следвайки люлеещите се хълбоци на Марша, Фрост се огледа наоколо. Биваше си го местенцето, помисли си той. В центъра на просторното помещение имаше фонтан, водата непрекъснато променяше цвета си. В големия басейн, в средата на който беше фонтанът, имаше островче, а на него беше поставено пиано. Набит чернокож мъж свиреше страхотен суинг: нежно и тихо.

Фрост огледа хората около масите: жени по бикини или с блузи с гол гръб и панталони, мъже с космати гърди по шорти. Дебели, слаби, всичките загорели и всичките с летни дрехи. Някои от тях вдигаха вяло ръка, други държаха дебели пури, докато Марша си проправяше път към една маса встрани от басейна. Тя махваше на някои, въртеше ханша си и когато стигна до масата, се отпусна в кресло със синьо-златиста тапицерия. Леко зашеметен от разкоша на помещението, Фрост седна на един стол до нея.

Метр д’отелът щракна с пръсти и се появи келнерът, който сервираше алкохола.

Какво ли по дяволите ще ми струва всичко това? — помисли си неспокойно Фрост и преброи на ум наличните си пари.

— Джин или уиски? — попита го Марша.

— Каквото вземеш ти — отвърна Фрост.

— Джин с мартини — каза Марша, усмихвайки се на келнера. — Както обикновено, Фреди.

Келнерът се поклони и се отдалечи.

— Отпусни се, скъпи — рече Марша и сложи студената си длан върху китката на Фрост. — Аз съм собственичката на това местенце. Всичко е безплатно.

Фрост я зяпна.

— Ти си собственичката на всичко това? Сигурно се шегуваш!

Тя захихика.

— Факт… това е дълга история. Хайде да хапнем. Умирам от глад. — Потупа го по китката. — Нека аз да поръчам, скъпи. Проверявам менюто всеки ден. О’кей?

— Давай. Наистина ли искаш да кажеш…

Метр д’отелът се приближи.

— Гастън, ще вземем коктейл от скариди с гарнитура, пятипа с онзи сложен сос от бренди с череши и кафе. Погледна Фрост. — Добре ли ти се струва? Можеш да си поръчаш нещо друго, ако не обичаш патица.

— Добре ми звучи.

Метр д’отелът се отдалечи.

— Наистина ли искаш да кажеш, че си собственичката на това място? — попита Фрост, зяпайки наоколо.

Тя кимна, отпи от мартинито си и се облегна назад.

— Това е дълга история, скъпи. Преди три години работех в Маями. Имах жилище на втория етаж на къща на тиха странична уличка. Справях се добре, печелех около два бона на седмица. Една нощ някакъв тип ми направи странно предложение. — Тя се изсмя. — Беше наистина ексцентричен. Каза, че всяка неделя в девет сутринта ще застава пред къщата ми. Всичко, което трябваше да правя, беше да заставам на прозореца и да му махам да си отиде. Това беше единственото, което искаше. И за това ми оставяше по пет стотака в пощенската кутия. Колкото по-дълго го карах да чака преди да му махна да си върви, толкова повече му харесваше. Тази история продължи осемнадесет месеца. Да се измъквам от леглото в девет сутринта едва не ме убиваше, но парата ми се услади. После един ден той не се появи.

Нали разбираш, че след всичкото това време усетих, че ми липсва. После изпълнителят на завещанието ми писа да ме уведоми, че клиентът му е починал и ми е оставил това местенце. Сега вярваш ли ми.

— Искаш да кажеш, че тоя тип наистина ти е оставил това място в завещанието си?

Марша кимна.

— Точно това направи.

Като оглеждаше разкошния ресторант, Фрост усети, че го загриза завистта.

— Понякога ми се иска да се бях родил жена.

Марша се изсмя.

Сервираха скаридите и те започнаха да се хранят.

— Ти… да се беше родил жена? Не се занасяй скъпи. За да направиш успешна кариера като жена, трябва да приемеш много неща. На жените винаги им се пада лайняният дял. — Тя направи гримаса. — Да, имала съм късмет, но съм си го спечелила сама. На двадесет и пет съм. След още пет години смятам да се оттегля. Притежавам това място. Уча се как да го управлявам. После… — Тя спря и въздъхна тежко. — Никакви особняци. Никакви развратни старчета. Никакви страхове от някой маниак с нож. — Тя го погледна сериозно. — Повече не съжалявай, че не си се родил жена.