Смятай се за мъртъв

— Чух всички родени от болния й мозък приказки на касетката отвърна Гранди. — Тя не знае какво говори. Дори да пукна утре, няма да получи и долар. Всичко е под попечителство. Направи пауза и насочи пръст към Фрост. — Намери ми я и я доведи. Направи го и ще ти платя пет милиона долара.

Фрост наостри уши. Приведе се напред.

— Наистина ли? Как ще ми ги платиш?

Гранди вдигна рамене.

— Както пожелаеш. Чрез която и да е банка… в брой. Искам да си я върна!

— Наистина ли ми правиш предложение или само ме правиш на глупак? — попита Фрост.

— Предложение е. Прекалено солиден човек съм, за да се отмятам от думата си. Доведи ми я и имаш думата ми, че ще ти платя пет милиона, но ако не я намериш, пак ти давам дума: смятай се за мъртъв!

Фрост стана.

— Ще я намеря. Може да ми отнеме време, но за пет милиона ще я намеря!

Излезе от хотела и дълго стоя пред ламборджинито. Около него бръмчаха гласове. На терасата на хотела оркестър свиреше суинг. По безоблачното небе плаваше жълтата голяма луна. Часът беше 21.05.

Пет милиона долара!

Прекалено солиден човек съм, за да се отмятам от думата си.

Фрост прие това.

Колелото беше направило пълен оборот. Сега трябваше да я намери.

Фрост остави ламборджинито под няколко мангови дървета и измина останалата част от пътя пеша.

Долавяше звуците на китари и песни, а когато се приближи, усети и миризмата на некъпани тела и марихуана, така че беше сигурен, че пред него е колонията на хипитата.

Имаше достатъчно прикрития и той се придвижваше предпазливо. Вече виждаше лагерните огньове и движещите се наоколо им фигури. Спря зад един храст и разгледа обстановката.

Трябва да имаше някъде около стотина младежи, които сновяха напред-назад, разговаряха, пееха, някои танцуваха сами с неуверени и резки движения и той предположи, че са дрогирани.

Може би, рече си той, Джина беше точно тук. Това място вероятно подхождаше на представата й „да си живееш живота“, но как да я открие?

Премести се зад други храсти, които бяха по-близо до лагерните огньове. Изчака, като се взираше и я търсеше, но не можа да види наоколо нито едно момиче, което да прилича на Джина.

Трябваше ли да отиде при тая сган и да започне да задава въпроси? Реши, че няма да е безопасно. Те всички изглеждаха доста дрогирани и идеята да отиде сред тях не му се хареса особено.

Приклекна. Може би ако изчакаше достатъчно дълго…

Чака и гледа повече от час, но все така нямаше и помен от Джина. После, точно когато смяташе да се откаже, чу слабо шумолене зад себе си. Змия? Остана неподвижен, мускулите му бяха напрегнати, беше готов да отскочи встрани, но изчакваше.

— Стой, където си, човече — обади се един глас зад него, — или ще останеш без бъбреци.

Усети в гърба му да опира нож и си отдъхна.

От змиите го беше страх, но не и от мъж с нож.

— Не мърдай — рече той. — Не обичаме наоколо любопитковци, човече — каза гласът.

Фрост прецени, че говорещият е млад и самоуверен.

— Съжалявам — Фрост се постара гласът му да звучи покорно. — Вие изглежда, доста се забавлявате — и започна да действа. Дясната му ръка се плъзна назад и се стовари върху китката на младежа. Докато се обръщаше рязко, чу как момчето изкрещя от болка. Хвърли се върху гърчещата се фигура и притисна младежа към пясъка. Ръцете му се стегнаха около тънкия потящ се врат. На силната светлина на луната видя негърска прическа и черна блестяща кожа.

— Ще слушкаш ли, синко? — каза той с коляно върху кръста на негъра.

— Да… да простена черният. Ще ме убиеш!

Фрост бързо се огледа. Видя автоматичния нож да блести на лунната светлина на около десет фута от тях. И изправи се и грабна ножа, преди негърът да успее да седне.

— Господи, човече! — простена той. — Не знаех, че си ченге. Честно, мислех си, че киризиш.

Фрост хвърли ножа надалеч в тъмните храсти.

Изгледа негъра. Той беше слаб, млад, с големи диви очи и проскубана брада само на брадичката. Беше облечен с карирана риза и джинси.

— Как се казваш, синко? — попита тихо Фрост.

— Бък. Кълна се, че нямах намерение да ти направя нищо лошо. Просто не обичаме наоколо да има любопитковци.

— Не съм ченге, Бък — рече Фрост и, след като се приближи бавно до негъра, се отпусна до него на пясъка. — Търся един човек.

— Продължавай да търсиш, човече — каза Бък. — Аз ще се чупя.

Фрост сграбчи тънката китка и нави ръкава на ризата. Не му беше необходимо да види следите от иглите, усещаше ги. Този момък се боцкаше.

Бък се опита да се освободи, но Фрост с лекота задържа китката му.

— Искаш ли да спечелиш сто долара? — попита Фрост.

Бък се напрегна.

— Да не се шегуваш, човече?

— Кога за последен път си би дозата?

Бък измърмори нещо и отново се опита да се освободи от хватката на Фрост.

— Слушай, Бък, искам да поразгледаш наоколо. Търся едно момиче с червена коса: тя е особена. Ако е тук, едва ли е от повече от три часа. Може дори да е идвала и да си е отишла. Ако я забележиш, не прави нищо, само ела и ми кажи. Ако я забележиш, ще получиш сто долара, ако не успееш — петдесет. Става ли?

— Момиче с червена коса?