Сънят на сукубата

Той ме огледа от горе до долу — много смело от негова страна, предвид огромното внимание, което трябваше да отделя на краката си. На слабото осветление на пързалката, лицето му изглеждаше нежно. Устните му се извиха в лека, гальовна усмивка, а очите му така блестяха от любов, че коленете ми омекнаха. Може би беше номер да ме накара да падна. Почти успя.

— За теб — каза той и спря — може и да си заслужава.

— Ще си заслужава ли да се простиш с банковата си сметка?

— Да.

— Ще си заслужава ли да участваш в пирамида?

— Казват, че вече няма такива неща.

— А ако лъжат?

— Тетида — каза той с въздишка, — ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал.

— Какво?

— Замълчи.

И после се наведе и ме целуна, затопляйки устните ми. Чух как няколко деца се изхилиха, но не ми пукаше. Почувствах целувката му и с пръстите на краката си. Целувката беше кратка, както винаги, но когато Сет се отдръпна, цялото ми тяло гореше. Всеки мой нерв пламна, съживи се, беше прекрасно. Почти не обръщах внимание на ниските температури и на начина, по който дъхът ни образуваше облачета във въздуха. Той преплете пръсти с моите и вдигна ръката ми до устните си. Бях с ръкавици, но той целуна точно мястото, където беше пръстенът.

— Защо си толкова мил? — попитах дрезгаво. Сърцето ми биеше бързо и имах чувството, че всички звезди, които успяваха да пробият облаците, блестяха само за мен.

— Не мисля, че съм чак толкова мил. Нали ти казах да млъкнеш? На една крачка съм от това да те накарам да изпереш прането ми и да ми направиш сандвич.

— Знаеш какво искам да кажа.

Сет положи още една целувка на челото ми.

— Мил съм, защото ти ме предразполагаш.

Отново се хванахме за ръце и продължихме да се пързаляме. Обзе ме глупавото желание да положа глава на рамото му, но това щеше да бъде истинско предизвикателство за координацията му.

— Какво искаш за Коледа? — попитах го, мислите ми се завъртяха към следващата седмица.

— Не знам. Нямам нужда от нищо.

— О, не! — подкачих го. — Нали не си от онези хора, които не можеш за нищо на света да вкараш в магазин…

Единият крак на Сет се подхлъзна. Успях да остана права, но той падна на леда.

— Боже господи! — възкликнах и коленичих. — Добре ли си?

— Май да. — Здраво стиснатите му устни обаче говореха, че го боли повече, отколкото би признал. Хванах го през кръста и му помогнах да се изправи. Кракът, на който беше паднал, трепереше, но накрая Сет успя да застане стабилно.

— Хайде — казах и го поведох към изхода. — Да вървим.

— Но ние току-що дойдохме.

— О, изведнъж стана голям фен на Скот Хамилтън10.

— Не, но ти си. Аз просто паднах.

Може би беше прав, но мисълта, че Сет изпитва болка, накара сърцето ми да изстине.

— Не, не, да вървим. Гладна съм.

От изражението му разбрах, че е наясно, че не съм чак толкова

гладна, но повече не възрази. Когато сменихме кънките с обувки, доволно забелязах, че не куца или нещо такова. Щеше да ми дойде в повече, ако се беше наранил по моя вина.

— Не съм от стъкло — каза той, докато отивахме на вечеря. Винаги успяваше да прочете мислите ми. — Не е нужно да ме защитаваш.

— Инстинкт — отговорих весело. Мисълта ми обаче се върна към разговора, който имаха с Ерик. Те бяха смъртни. Можеха да се наранят. Можеха да умрат.

През вековете бях ставала свидетел на това отново и отново. Винаги, когато се сближавах със смъртен, се преструвах, че това няма да се случи с него или с нея. Но се случваше и в крайна сметка реалността ме застигаше, колкото и упорито да се опитвах да й обърна гръб.

Всъщност тази мисъл ме тормозеше през цялата нощ, докато бях със Сет. Знаех, че е глупаво да правя такъв голям проблем от едно падане, но прекалено много трагедии водеха началото си от дребни неща. Лежах в леглото до него и неусетно започнах да си припомням събития, започнали от нещо незначително и накрая прераснали в трагедии.

Преди няколко века живеех в малък град в южна Англия. Тогава се наричах Сесил и имах огненочервена коса и големи, изпиващи мъжете очи с цвят на сапфир.

Странно нещо бяха Средните векове. Сред съвременните хора се ширеше убеждението, че по онова време са живеели само благочестиви, набожни хора, стриктно спазващи буквата на църковните закони. Въпреки че наистина имаше много благочестиви хора, в спазването на законите имаше още какво да се желае — дори и сред духовенството. Не, задраскайте това. Най-вече сред духовенството. Повечето висши духовници живееха охолно във век, когато обикновените хора отчаяно се опитваха да оцеляват. Колкото и да е иронично, това отчаяние беше добре дошло за благосъстоянието на църквата — хората се надяваха на по-добро съществуване в един друг свят и плащаха. Богатството и силата обаче водеха до корупция и епископът на града, в който живеех, беше един от най-корумпираните.

А аз бях негова любовница.