Сънят на сукубата

Иначе работех като прислужница в дома му, но по-голямата част от работата ми беше в леглото му. Той ме глезеше, купуваше ми хубави дрехи и бижута и всички знаеха за връзката ни. За хората беше нередно, но повечето се бяха примирили. Много други епископи (и папи) също имаха любовници; както казах — не всички бяха толкова благочестиви, колкото им се иска на съвременните романтици.

Да живея в грях с извратен епископ обаче не отговаряше съвсем на изискванията на работата ми. Все пак в онези дни бях много надъхана, а не ми беше коствало особени усилия да го отклоня от правия път. Ако не аз, друг щеше да го направи.

Така че спях с него, когато можех, и черпех енергия и се забавлявах, където и както можех. Веднъж двама монаси истински ме позабавляваха — те извадиха ножове един срещу друг, защото откриха, че съм спала и с двамата. Не знам какво целяха да постигнат с това. Така или иначе почти не ги виждах — манастирът им се намираше далеч извън града. А и предвид колко посредствена беше връзката ни, нямах желание да видя повторно, когото и да било от двамата.

Все пак те се биха яростно и проляха много кръв, докато накрая местен свещеник успя да ги разтърве. Гледах с невинно изражение, скрита сред ентусиазираната тълпа. Никой не подозираше ролята ми в конфликта, най-малко намесилия се свещеник.

Той се казваше Андрю и аз го обожавах. Епископите отслужваха литургии и даваха светото причастие, но имаха и административни отговорности. Вследствие на което Андрю бе поел ежедневните задължения. Той често идваше в къщата, където живеех, и по време на посещенията си говореше с мен и като приятел, и като пастор.

— Мразиш ли ме? — попитах го след въпросния дуел.

Седяхме в градината към къщата на епископа. Двама слуги работеха навън, но бяха прекалено далеч, за да ни чуят. Андрю не беше казал нищо за връзката ми със случая, но при пристигането си беше споменал инцидента и бе отбелязал със съжаление каква срамота било двама братя да бъдат тласнати към подобни крайности.

Той затвори очи и вдигна лице към слънцето. Тежък златен кръст (подарък от моя епископ, който Андрю искаше да продаде) лежеше на гърдите му и блестеше на светлината.

— Не, разбира се.

Загледах се в него, възхищавах се на младото му красиво лице и си мислех колко е жалко, че е дал обет за безбрачие. Вятърът разроши копринената му кестенява коса и аз си представих как прекарвам пръсти през нея.

— Но не одобряваш.

— Не одобрявам греха, не теб — той изправи гръб и отвори очи. — Моля се за теб.

Завъртях се неловко. Не ми харесваше да се молят за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Той ми се усмихна и едва не въздъхнах — толкова беше хубав. Копнеех да стане мое завоевание, но засега не поддаваше. Разбира се, това го правеше още по-привлекателен. Понякога имах чувството, че дори само капка от енергията му би ми стигнала за цял живот.

— Моля се за физическото и духовното ти здраве. Моля се да няма повече грях. Моля се да намериш някого, за когото да се омъжиш и от когото да имаш деца — той се поколеба. — Въпреки че бих предпочел да станеш монахиня.

Вдигнах изненадано вежди.

— Защо?

— А защо не? Ти умееш да четеш и да пишеш. По-образована си от половината братя в манастира. Ще си чудесна придобивка за абатството.

Наклоних глава, така че кичур от косата ми да падне върху лицето ми — знаех, че на светлината ще изглежда сякаш е в пламъци. Не откъсвах упорито очи от неговите.

— Това ли е единствената причина? Или просто ти се иска никога да не бъда с друг мъж?

Андрю отклони поглед и мълча дълго преди да отговори.

— Искам да си моя сестра пред Христа — каза накрая той. — Всички се борим с изкушението и ми се иска да те откъсна от него. — При тези думи той се изправи и изпъна тялото си. Аз останах седнала. — Трябва да вървя. Става късно.

Понечи да тръгне, но аз извиках след него.

— Ами ти? Ти бориш ли се с изкушението?

Андрю спря и погледна към мен през рамо. Лека усмивка, обезсърчена и тъжна, заигра на устните му, докато ме гледаше.

— Разбира се. Ти си най-голямото ми изкушение и го знаеш. И от това бих искал да се отърва.

— Сигурен ли си? — попитах нежно.

Той поклати глава и все още усмихвайки се, излезе от градината.

Това беше последният ни щастлив ден заедно…

Върнах се в настоящето, в леглото; сънят започна да ме надвива и прекъсна спомените ми. Запомних докъде бях стигнала, не ми се искаше да се откъсвам от мисълта за времето, когато животът с Андрю беше още сладък и хубав. Не беше по силите ми да променя края на точно тази история, но, когато се завъртях и се загледах в спящата фигура на Сет, се заклех, че няма да позволя нещата да се повторят.

Глава 10

Прибрах се от апартамента на Сет на другия ден и на вратата намерих залепена още една бележка, че имам колет. Дръпнах я, влязох вътре и отново се изненадах, че Винсент беше там. Бях решила, че заради работата с ангелите ще бъде в постоянно движение.

— Как върви? — попитах. Започнах да тършувам из шкафовете за храна. Бях пропуснала закуската. — Разбира се, ако можеш да ми кажеш, без да се налага да ме убиваш после.