Сънят на сукубата

Кожата на тила ми настръхна. Нещо подобно отговаряше и Сет, когато му казвах да ме напусне и да си намери друга. Бях приела избора му и честно казано не можех да си представя живота без него. Все пак понякога не проумявах как може да се примирява с всичко, което стоеше между нас. Да чуя, че и друг е направил подобен избор, звучеше успокояващо.

Сякаш прочел мислите ми, Винсент попита нежно:

— Да не сипах сол в раната? Картър спомена, че имаш приятел…

— Не. Да. Не знам. Той, Сет, приятелят ми, казва същото. Че след като не може по друг начин… тогава така да бъде.

— Точно. Така че, животът продължава. — Винсент започна да събира вестниците. — Да ти кажа истината обаче, и ти, и тя, сте толкова прецакани, че дори не е смешно. Защо трябва да има правила? Защо винаги сукубата трябва да отнема живота на човека, с когото е? Защо да нямаш избор? Защо Ясмин да не може да прави любов? Защо да не може да бъде влюбена?

Добър въпрос. Не мисля, че Винсент очакваше отговор, но трябваше все нещо да кажа.

— Защото така стоят нещата. Така е устроен светът. Така е било винаги.

— Светът е шибан — каза той.

Помислих малко и кимнах.

— Съгласна съм.

Той се усмихна, взе палтото си и го наметна.

— Готина си за сукуба.

Винсент излезе да върши, каквото там правеше с шайката ангели. Почти му завиждах, защото на мен ми се налагаше да направя нещо, което изобщо не ми се правеше. Още едно необходимо зло.

Трябваше да намеря работа на Тоуни.

След провала на уроците по танци и бях обещала да й помогна. Не можех да направя кой знае какво за загубата ми на енергия или за ангелския романс, но можех да ускоря заминаването на Нифон, по дяволите.

Отидох с колата до Сиатак — град, който дължеше съществуването си изцяло на международното летище Сиатъл-Такома. Той по-скоро приличаше на сянка, простираща се около летището, пелена от паркинги и евтини хотели. Имаше и няколко стриптийз клуба — все пак какво друго да правят бизнесмените, докато чакат следващия си полет?

Беше късен следобед и в „Лоу Блоу“ нямаше много работа, когато влязох. Няколко отегчени мъже седяха пръснати из опушеното заведение, което имаше нужда от сериозен ремонт. Имаше нужда и от малко украса. Двама от мъжете погледнаха към мен с интерес, докато минавах покрай тях. Очевидно бях по-секси от горката брюнетка, която отчаяно се опитваше да изчука един пилон на фона на нежните звуци на „Янг Ласт“ на „Пинк Флойд“.

Отворих уста, за да кажа нещо на бармана, но един глас зад мен ме прекъсна.

— Мътните да ме вземат! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, мамка му!

Обърнах се и видях продълговатото, тясно лице на Саймън Честърфийлд — гордият собственик на вертепа. С това лице и с върлинестото си тяло ми приличаше на невестулка. Черният му мустак сякаш никога нямаше да порасне повече от това, а дрехите му винаги бяха един размер по-малки. Беше приятел с местните играчи на Ада и според слуховете щеше да става имп — искаше да продаде душата си за безсмъртие и възможността да стане посредник на Ада.

— Да не би най-накрая да реши да танцуваш за мен, кукло?

— Иска ти се.

За мазник с такова долнопробно заведение, Саймън всъщност имаше усет към танца. Веднъж го видях да се опитва да поставя хореография на стриптийзьорките и останах впечатлена от усета му към естетиката и ритъма. Служителите му не можеха да се мерят с него. Тук талантът му вехнеше и преди време се чудех защо не премести бизнеса си в някой по-богат квартал и не наеме по-качествени танцьорки. По-късно научих, че тук много по-лесно можеше да развива всички други видове сенчест бизнес, с които се занимаваше.

Все пак Саймън имаше набито око и знаеше колко добра танцьорка съм. От години ме молеше да започна да работя за него.

— Трябва да поговорим — обясних. — По работа.

— Дошла си на правилното място. — Той махна бързо с ръка и посочи вратата до бара. — Да отидем в офиса ми.

„Офисът“ му беше обикновен килер, но имаше стол, на който да седна. Поставих токчетата си на ниското бюро и придърпах колене към гърдите си. Така сивата ми ленена пола се вдигна малко. Саймън ме наблюдаваше по-скоро с професионален, отколкото с личен интерес.

— Мамка му, жено. Ако дойдеш да танцуваш за мен, ще избия рибата. — Той поклати глава и се пльосна на въртящ се стол от изкуствена кожа. — Сукуба на моята сцена. Мамка му.

Наклоних глава на една страна.

— Странно, че го казваш. Това е донякъде причината да съм тук.

Може би невинният ми тон го накара да застане нащрек. Той ме изгледа подозрително.

— Нали каза, че не търсиш работа?

— Не за мен. Имаме нова сукуба и тя си търси работа. Не си ли чул?

— Не… — той се намръщи. — И тя иска да танцува? Тук?

— Да — казах нагло. — Няма търпение да се съблече.

Нима не беше истина?

Саймън се облегна на стола си и сложи крака на бюрото. Независимо от небрежната си поза, все още беше вдигнал гарда.

— Къде е уловката?

— Защо да има уловка? Трябва да се радваш. Правим ти услуга.

— Предлагаш да ми пуснеш сукуба в скута. Звучи прекалено хубаво, за да е истина, значи е прекалено хубаво, за да е истина — той спря и се замисли. — А защо идваш вместо нея?