Сънят на сукубата

Той седеше на кухненската маса и прелистваше вестници.

— Ами не мога да ти кажа подробностите, но, разбира се, мога да споделя, че… хм, не напредваме толкова бързо, колкото ни се иска. Има малко лазаня в хладилника, ако искаш.

Отворих вратата на хладилника. Наистина имаше.

— Леле. Да не би някой от ангелите да я е направил по магически начин за теб?

— Само ако според теб готварските умения на Ясмин минават за магия.

Махнах фолиото на тавата. Изглеждаше чудесно. Може би наистина беше замесена магия. Сложих една порция в микровълновата и нагласих таймера.

Седнах срещу него и погледнах разпръснатите вестници — същите, които бях забелязала онзи ден.

— Май наистина си падаш по новините.

Той направи гримаса.

— Пишат най-вече за депресиращи неща.

Хвърлих един поглед на заглавията и трябваше да се съглася с него. Убийство. Корупция. Кражба.

— Чу ли за онова ченге, дето стреляло онзи ден? — попитах. — Това наистина е депресиращо.

Винсент отклони вниманието си от една статия за домашно насилие.

— Не. Какво е станало?

— Някакъв полицай стоял пред квартален магазин и помислил, че някой в магазина е застрелял партньора му. Така че влетял вътре с пистолет в ръка и започнал да стреля. Накрая самият той убил партньора си.

Винсент се намръщи.

— Хм. Това не го бях чул — промърмори. Разсеяният му поглед говореше, че очевидно знае нещо, в което аз не бях посветена.

Погледнах го косо.

— Това има ли някакво значение за теб? Може ли да има връзка с Божията ви мисия?

Спокойната му усмивка се върна на лицето му.

— Добра си, но не чак толкова. Знаеш, че не мога да ти кажа нищо.        Микровълновата звънна и извадих храната. Докато загребвах с вилицата лазаня, си спомних какво беше казал за готвенето на Ясмин. Любопитството ми ме надви. Както често се случваше.

— Винс… — започнах внимателно, като внимавах да не отделям очи от храната. — Знам, че не е моя работа…

Той се засмя.

— Обожавам как хората започват разговор с тази реплика, но после така или иначе задават въпроса си.

Изчервих се и си затворих устата.

— Не, не — каза той, очевидно развеселен. — Казвай. Какво искаше да ме попиташ?

— Аз… ами, нищо. Просто, не че има някакво значение за мен… но забелязах, че с Ясмин сте доста… хм, близки.

Безгрижието му се изпари. Бързо вдигнах очи и му отправих извинителен поглед.

— Съжалявам — смотолевих. — Забрави, че съм казала нещо.

— Не… това е… Не знам. — Той сгъна вестника и се втренчи в него, без да вижда нищо. — Така е, предполагам. Познавам я от дълго време, а тя е от хората, които… човек лесно харесва.

— Да, така е.

Минаха няколко мъчителни мига. Когато проговори отново, в гласа му долових любов.

— Запознахме се на един панаир в Акрън, представи си… преди около петнайсет години. Не знам какво правеше там, човек не може да разбере ангелите. Видях я да се отдалечава от една сергия за сладки неща. Държеше огромен захарен памук. Кълна се, беше по-висок от нея. И понеже знаех, че е ангел, ситуацията ми се стори още по-абсурдна.

Историята накара и мен да се усмихна. Освен това хвърли светлина върху въпроса какво прави той с отбора на ангелите. „Знаех, че е ангел“. Беше още един човек с дарба, подобно на Ерик и Данте, който усещаше безсмъртния свят.

— И ти отиде да говориш с нея?

— Нямах такова намерение, но захарният памук започна да се свлича от клечката, така че отидох да й помогна и накрая самият аз изядох половината.

— Много сладко — казах. — О, не исках да се получи игра на думи. — Нямаше значение, че през последните месеци бях изпукала един мъж на работния му стол, бях използвала кожен камшик върху друг, а с трети спах в задната стая на долнопробен клуб. Въпреки всичко обичах романтичните истории.

— Започна да търси помощта ми, след като разбра какво мога да правя. Предполагаше се, че ще е само това… че само ще й помагам в… знаеш, работата. След известно време обаче не можехме да стоим далеч един от друг. Вече сме постоянно заедно.

Преглътнах още една хапка лазаня. Беше божествена. Наистина.

— Някой от другите ангели знае ли?

— Ами да. Джоел едва ме понася вече…

— Но, очевидно, вие не… хм, не можете да…

— Не, но това няма значение. Не е нужно да имаме физическа връзка. Каква ирония само! Ангелите са създания на любовта. Те трябва да обичат всички. Просто не е редно да обичат един човек повече от друг.

— Това е глупаво — заявих разпалено.

— За теб, може би. И за мен, предполагам. Но за нея… Тя е посветила цялото си съществуване в служба на сила и кауза по-големи от всички нас. Да бъдеш влюбен в нещо, или в някого, би било много разсейващо. Не можеш да служиш на двама господари, без да предадеш единия.

Сведох поглед надолу и обмислих думите му.

— Но въпреки това сте заедно. Или нещо такова.

Той сви рамене.

— Доколкото можем. Може би трябва да продължа напред, но, честно казано, не искам да съм с никого другиго. Приемам това, което е тя. Затова я обичам. Предпочитам да съм с нея като неин помощник, отколкото изобщо да не съм с нея.