Сънят на сукубата

Беше късно сутринта и нямах енергия. Това честно казано вече не ме изненадваше. Заедно със загубата на съня обаче, изпитах и едно ново усещане. Почувствах студ до мозъка на костите си. Имах чувството, че кожата ми е мокра, сякаш бях под вода. Когато прокарах пръсти по ръката си обаче, тя беше съвършено суха. Въпреки това облякох най-дебелия пуловер, който намерих, и усещането за студ намаля.

На работа бяхме доста заети, но не се случи нищо особено до края на смяната ми. Тогава Мади небрежно ми напомни за излизането довечера. Едва не минах през една витрина, когато го каза. Във вчерашния хаос се бях уговорила да изляза след работа и с Мади, и със Сет. Често правех такива неща, когато бях под стрес. Чувствах се ужасно популярна и както често се случваше в подобни ситуации, реших проблема, обединявайки двете грешки.

— Мади искаше да излезем тази вечер — казах на Сет. — Мисля, че е самотна. Може ли да я вземем да гледа децата с нас?

— Разбира се — каза той, без да откъсне поглед от лаптопа.

— Сет ме помоли да му помогна с гледането на племенниците му — казах на Мади. — Имаш ли нещо против това да правим тази вечер?

Мади се замисли над предложението ми малко повече от Сет. Не изглеждаше разочарована, по-скоро объркана.

— Не съм имала много контакти с деца. Не че не обичам децата… просто се чувствам странно в тяхна компания.

— Племенниците му са страхотни — уверих я аз. — Ще те накарат да си промениш мнението.

Малко ми беше неудобно, че я натрапвам така в приключението със семейство Мортенсен. Тя мълча през по-голямата част от пътуването, без да сподели мислите си с мен. Семейството на Сет живееше в северната част на града, в Лейк Форест Парк. Всички къщи по улицата бяха абсолютно еднакви, но човек трябваше да прави жертви, ако иска да подслони двама възрастни и пет момичета.

— Боже господи! — каза Мади, когато влязохме. И петте дъщери на Мортенсен бяха вътре. Бяха от четири до четиринайсетгодишни и имаха русата коса и сините очи на майка си. Сякаш попадахме по средата на някакъв спор. — Може би… не е толкова добра идея…

Огледах стаята. Сет беше дошъл по-рано и Тери и Андрея вече бяха тръгнали да пазаруват. Четиринайсетгодишната Бранди се опитваше да надвика Кендъл, която беше на девет и шестгодишните близнаци Маккена и Морган. Само четиригодишната Кайла седеше на дивана до чичо си и слушаше мълчаливо.

— Може да плете паяжини! — извика Кендъл.

— Не, не може. Само така се казва. — Бранди изглеждаше отегчена. Другите не и обръщаха внимание.

— Рогът му би нарязал мрежите! — извика Маккена.

Морган я подкрепи като направи жест с ръка, все едно режеше.

— Не и ако първо маймуната го хване — отвърна Кендъл.

— Еднорогът бяга бързо. Маймуната не може да го хване.

— Значи е страхливец — каза Кендъл победоносно. — Губи автоматично, ако не се появи за битката.

Близначките изглеждаха смутени от тази логика.

— Спорим за глупости — каза Бранди. — Еднорози не съществуват.

Другите три момичета обърнаха глави и започнаха да крещят.

— Здравейте! — надвиках аз цялата какофония. Всички млъкнаха и ме погледнаха. Явно момичетата не бяха забелязали пристигането ми. — Какво става?

— Спорят кой би победил, ако еднорог се сбие с маймуна паяк — каза Сет.

До мен Мади издаде странен звук, който подозрително ми заприлича на сподавен смях.

— Много завладяваща и добре обмислена тема — добави Сет съвсем сериозно.

Бранди изсумтя.

— Еднорози не съществуват.

— Маймуни паяци не съществуват — отвърна Маккена.

— Напротив — каза Бранди. — Няма смисъл.

Кендъл я погледна.

— Говорим хипократично.

— Хипотетично — поправих я аз.

— Спокойно — каза Сет на Мади и мен. — Това е цивилизовано в сравнение със спора за русалката и кентавъра.

— Приятели — казах аз, — това е Мади. — Изредих имената на момичетата едно по едно.

— Здравейте — каза Мади нервно. Тя погледна всяко от децата, после отправи несигурен поглед към Сет. От търга насам тя се държеше различно около него и аз си отбелязах наум да го подразня за срещата им. — Може би идеята не беше добра…

Той й отправи една от неговите сладки усмивки, които можеха да накарат всеки да се почувства по-добре. Тя му се усмихна в отговор и малко се отпусна.

— Не. Имаме нужда от колкото може повече помощници. — Той се изправи и вдигна Кайла, докато ставаше. — Трябва ми разсейващ елемент, докато сложим всички под девет години по леглата. — Близнаците извикаха от изненада.

Погледнах Бранди и Кендъл.

— Звучи лесно.

— Не прибързвай със заключенията — предупреди ме Бранди.

Кендъл вече беше в движение. Изчезна от стаята и се върна с дълга картонена кутия, която едва ли не завря в лицето ми.

— Виж какво ми изпрати баба. — Беше играта „Монопол“.

— Серията „Индустриална революция“? — попитах слисано.

— Искам да стана истински мангал, когато порасна.

— Магнат — поправих я аз. — Мислех, че искаш да станеш пират.

Тя ме погледна отчаяно.

— Пиратите нямат добри здравни осигуровки.

Посочих кутията.

— Защо точно „Индустриална революция“? Не предпочиташ ли… не знам, серия „Барби“? Или серия „Сефора“? — честно казано това последното го исках за себе си.