Сънят на сукубата

— При децата линията е много тънка — каза той. — И да има някакви сили, сигурен съм, че с наука и дисциплина бързо ще й ги избият от главата. Какво ти каза тя?

— Тя каза, че аз съм „магия“. И че има чудовища във въздуха, които влизат в сънищата на хората. — Той не проговори и аз възкликнах: — Мислиш ли, че може да ни помогне?

Той поклати глава.

— Не. И да е медиум, и да има някакви дарби, тя е прекалено малка и неопитна, за да каже какво става и да ни бъде от полза.

— Но може да усети онова, което ме преследва?

— Да. Ако наистина е медиум, ще е чувствителна към магическите и духовните светове.

Интересно. Малката Кайла май един ден щеше да има потенциал да развие могъщи духовни сили.

— Какво ще я посъветваш?

— А? — попита той.

— Какво би казал на някой като нея. Как да развие способностите си и да не позволи на науката и дисциплината да й ги избият от главата.

— Аз да я посъветвам? — изсмя се той рязко. — Избийте й ги от главата. Ще й направите услуга.

Дълго време седях, загледана в краката си. После погледнах нагоре към него и попитах:

— Защо си толкова нещастен?

— Кой казва, че съм нещастен? Изкарвам пари, без да правя нищо.

Махнах с ръка.

— Всичко тук говори, че си нещастен. Поведението ти. Ръката ти. Купчината бирени бутилки. Постоянно твърдиш, че те дразня, а продължаваш да ми помагаш и се радваш да ме видиш.

— Нещастието не обича да е само. И ти не си особено щастлива.

— Доволна съм от живота си — оспорих го аз.

— Тогава върви си живей живота и ме остави да спя. — Не много тактично той отиде до вратата и я отвори. — Ще направя талисмана ти и ще ти се обадя.

Понечих да му се озъбя, но той изглеждаше толкова изморен, че сърце не ми даде. А и знаех, че е прав. Данте Мориарти беше много нещастен човек и използваше сарказъм и други похвати, за да го прикрие. Зачудих се какво го тормози, какво беше помрачило така душата му.

— Някога ще ми кажеш ли защо Ерик те мрази толкова? — попитах го тихо.

Данте ми посочи вратата.

— Лека нощ, сукубо. Сладки сънища.

Глава 14

На другия ден бях втора смяна и с Мади се бяхме уговорили да обядваме заедно. Последната седмица бяхме една и съща смяна, но в книжарницата вече беше истинска лудница и почти нямахме възможност да се видим.

— Големи хулигани сме — каза тя, когато сервитьорът ни донесе две маргарити. Бяхме в „безбожното“ заведение, където Питър, Коди и Хю се бяха опитали да ме примамят преди няколко нощи.

— Не — казах, облизвайки ръба на чашата. Солта и лимоновият сок бяха доказателство, че Бог съществува. А текилата, че дядо Коледа съществува. — На работа сме след три часа. Дотогава ще изтрезнеем. А и аз съм ти шеф и нямам нищо против. — Чукнахме чаши и отпихме.

— Имам чувството, че съм скучна — каза ми тя, докато се хранехме.

— Не е вярно.

— Вярно е. Не правя нищо с живота си — тя хвана чашата за столчето, завъртя я и питието в нея се завихри. — Дъг излиза всяка вечер или на репетиция, или на купон. А аз? Ако не работя, стоя си вкъщи и пиша статии или гледам реалита.

— Какво искаш да правиш?

— Не знам. Мислила съм си за много неща. Парашутизъм. Пътуване. Винаги съм искала да отида в Южна Америка. Трудно е, обаче. Такива неща те изкарват извън нормалния ти ритъм на живот.

— Можеш да го направиш. Ти си умна и способна жена и си по-смела, отколкото си мислиш.

Тя се усмихна.

— Защо винаги ме буташ напред?

— Защото си страхотна. — Истината беше, започнах да осъзнавам аз, че Мади ми напомняше на мен самата, по времето, когато бях смъртна. Не се чувстваше особено добре в тялото си (аз бях безумно висока). Не знаеше как да общува с хората (дръпнатото ми поведение често ми навличаше неприятности). Тази моя версия беше загубена от векове, но една частица от нея винаги щеше да живее в мен. Махнах на сервитьора и му посочих чашата. — Джош, може ли още едно?

Сервитьорът Джош, който изглеждаше прекалено млад, за да пие, взе чашата ми с усмивка.

— Разбира се. От същото ли?

— Да. Макар че… не ми се искаше да ти го казвам, но беше малко слабо.

Джош изглеждаше обиден.

— Така ли? Веднага ще кажа на бармана. Ще го накарам да дойде и да ви се извини.

— Няма нужна — казах великодушно. — Само му кажи да сложи още малко текила.

Той се поклони елегантно и ми намигна.

— На вашите заповеди.

Мади изстена, когато той замина.

— Видя ли? Не бих могла да флиртувам по този начин. Не и с такъв младок.

— Напротив, можеш.

Тя поклати глава.

— Не. Имам ужасно лош късмет с мъжете.

— Това не е възможно. Когато си с мен, си много забавна.

— Ти не си мъж. И не ме е страх от теб — обясни тя.

— Страх те е от сервитьора Джош?

— Е, не… Не много. Ставам ужасно стеснителна. Изнервям се и прочее.

Наведох се напред и казах заговорнически:

— Ще ти издам една тайна. Всички се притесняват. Дръж се, сякаш това не важи за теб и ще бъдеш суперзвезда.

Джош ми донесе маргаритата. Благодарих му и пофлиртувах още малко с него. Мади стоеше замислена.

Въздъхнах, когато сервитьорът отиде на друга маса.

— Знаеш ли, че досега съм спала само с двама мъже?

— И?

— И?! На двайсет и девет съм! Не е ли тъжно?

Замислих се аз с колко мъже съм спала. Изобщо нямаше нужда да броя.