Сънят на сукубата

— Ето какъв е проблемът. Потърсих историята, но не успях да открия нищо. Не беше отразена в пресата и трябваше да разровя полицейските източници.

— Трябва да е била отразена. Откъде иначе бих я научила?

— Това искам да разбера.

Опитах се да си спомня. Къде я бях чула? Нямах представа. Но се сетих за нея, докато говорех с Винсент онзи ден. Очевидно нямаше как да си я измисля.

— Познаваш ли някого в полицията? — попита ме той.

— С никого не съм говорила наскоро. Може би съм я дочула случайно. Наистина, аз просто… не мога да си спомня.

— За какво става въпрос? — попита ме Сет.

Тогава парчетата на пъзела изведнъж се подредиха. Полицаят беше като мъжа, който се удави в Пюджит Саунд. И двамата вярваха в нещо, което не беше истина, но действията им в последствие го бяха предизвикали да се случи. Знаех и двете истории, още преди да са отразени.

— Джорджина? — попита Сет.

— Един полицай полудял в някакъв магазин и започнал…

— Добре, стига. Спрете, по дяволите!

И тримата се стреснахме — гласът долетя от тъмнината. Докато вървяхме към колата, се бяхме отдалечили от шума и хората на площад „Пайъниър“. Иззад ъгъла се показа мъж, който имаше нужда от бръснене и чисти дрехи. Пред него Картър щеше да изглежда елегантен. В Сиатъл рядко ставаха нападения, но статистиката не значеше нищо, ако такова нещо все пак ти се случеше. Мъжът беше насочил пистолет към нас.

— Дайте ми всичко, което имате — изръмжа той. Имаше ококорени параноични очи и се зачудих дали не е дрогиран. Това също нямаше значение. Той имаше пистолет. Ние не. — Давайте всичко, майната ви. Портмонета, бижута. Всичко. Ще стрелям. Кълна се в бога, ще стрелям.

Застанах пред Сет и Винсент. Така го накарах да застане нащрек, но не и да открие огън по мен. Вече ме бяха прострелвали. Болеше, но не ме уби. Хората ми обаче бяха в опасност.

— Разбира се — казах аз и протегнах ръка към чантата си. Говорех тихо и успокояващо. — Каквото поискаш.

— По-бързо — озъби ми се той. Сега пистолетът му недвусмислено сочеше към мен, което беше добре.

Зад гърба си чух как Сет и Винсент се опитваха да извадят портмонетата си. Със съжаление осъзнах, че трябваше да дам и пръстена от Сет. Тази вечер го носех на верижка на врата си. Цената обаче беше малка, ако успеехме да се измъкнем невредими.

Изведнъж долових движение с периферното си зрение. Преди да успея да го спра, Сет се хвърли напред към мъжа и го притисна към тухлената сграда до нас. Не мислех, че някога ще го видя да се бие, но останах впечатлена. За съжаление не беше необходимо.

С Винсент скочихме да помагаме в един и същи момент. Мъжът беше принуден да свали пистолета, когато Сет го прикова към стената, но нападателят се бореше с озверението на мечка. С Винсент се опитвахме да помогнем и най-вече да избием пистолета. Беше един от онези моменти, които изглеждаха едновременно и прекалено дълги, и прекалено кратки.

И тогава пистолетът изгърмя.

Двамата ми приятели и аз замръзнахме. Мъжът използва затишието, отскубна се от нас и избяга в нощта. Издишах облекчено, благодарна, че всички свърши.

— Джорджина… — каза Винсент.

Сет падна на колене и тогава видях кръвта. Лявото му бедро беше прогизнало, кръвта изглеждаше тъмна и гъста на бледата светлина от премигващите улични лампи. Лицето му беше бледо, очите му — разширени от шока.

— О, господи! — свлякох се до него и се опитах да видя крака му. — Обади се на 911! — изкрещях аз на Винсент. Явно сам се беше сетил, защото вече беше извадил мобилния си.

Някаква част от мен чуваше как обезумяло говори по телефона, но цялото ми внимание беше насочено към Сет.

— О, господи! О, господи! — повтарях аз и разцепих палтото си. От раната продължаваше да се излива кръв. Натиснах палтото върху нея и се опитах да спра кървенето. — Остани с мен. О, моля те, моля те, остани с мен.

Очите на Сет ме гледаха и с нежност, и с болка. Устните му леко се разделиха, но не каза нищо. Вдигнах палтото и погледнах раната. Винсент коленичи до мен.

— Не спира, не спира — изстенах аз.

Винсент се надвеси над рамото ми.

— Бедрената артерия.

След повече от хиляда години, познавах човешкото тяло и знаех какво може да го убие. Щях да се досетя колко сериозна е раната, ако не бях изпаднала в истерия.

— Кръвта му ще изтече — прошепнах и отново натиснах раната с палтото. И преди бях виждала такива неща; хора бяха умирали от загуба на кръв пред очите ми. — Ще умре, преди да дойдат. Куршумът е уцелил артерията.

До мен чух как Винсент си пое дълбоко и накъсано въздух. После ръцете му покриха моите.

— Дръпни се — каза нежно той.

— Трябва да спра кървенето.

Той обаче внимателно махна ръцете ми и палтото. Имаше кръв навсякъде.

Винсент постави ръце на бедрото на Сет, без да обръща внимание на кръвта. Думи се оформиха на езика ми, но не казах нищо. Въздухът около нас се нажежи и кожата ми се наелектризира. За миг сякаш Сет се къпеше в бяла светлина. От Винсент се излъчваше аромат на суха лавандула и влага. Беше примесен и с нещо друго… Нещо, което не мислех, че някога ще усетя отново.