Сънят на сукубата

— Това значи, че имаш критерии.

Тя направи гримаса.

— Не си ги виждала.

— Намери си някой готин. Има много свестни. — Имах чувството, че се повтаря разговора ни с Тоуни.

— Не познавам такива. Е, освен Сет може би. Той е от свестните. — Тя въздъхна. — Още не е казал нищо за срещата ни.

— Така ли? — Трябваше да му напомня.

— Да. Може би според него гледането на племенниците минава за среща. — Тя сви рамене. — Няма проблеми. Вече ти казах, че го направи от любезност. Оценявам жеста. О, Сет каза на Дъг, че искаш коледна елха. Не можеш да си намериш подходяща ли?

Изпъшках.

— Не отново.

— Значи… не искаш елха? Или искаш? Приличаш на човек, който обича такива неща.

— Честно казано, ми е безразлично. — Поклатих глава. — Приятелят ми Питър го подхвърли на Сет.

Тя ме погледна подозрително.

— Знаеш ли, много често се виждаш със Сет.

— Свестните мъже стават и за приятели. — Нямам представа защо все още вярвах, че трябва да запазя връзката си със Сет в тайна. Някакъв инстинкт ми нашепваше, че така е правилно.

— Жалко — каза Мади и довърши маргаритата си. — На бас, че се отнася към приятелката си като към принцеса.

— Да — съгласих се горчиво. — Стига принцесата да няма нищо против любовницата. Понякога си мисля, че голямата му любов винаги ще бъде писането.

За моя изненада Мади не се засмя и не се шашна.

— Е, може би това е цената, която трябва да платиш, ако искаш да си с такъв мъж. Сигурно си заслужава.

Сега аз се замислих, зачудих се дали е истина. Не тормозех ли прекалено много Сет, че е разсеян? Нахранихме се и се разходихме (без да залитаме прекалено) до книжарницата. Когато влязохме, ръгнах с лакът Мади.

— Добре, предлагам ти сделка. През следващата седмица искам да направиш три шантави неща.

Тя изглеждаше озадачена.

— Какви шантави неща?

— Не знам. — Замислих се, питайки се дали не съм по-пияна, отколкото смятах. — Ами шантави. Върви на клуб. Сложи си яркочервено червило. Няма значение. Само да ти кажа, че после ще те препитам.

— Това е абсурдно. Не е чак толкова лесно — каза тя намръщено и ми обърна гръб. — Не можеш сам да предизвикаш нещо да ти се случи.

— Правилно ли чух? Предложи на Мади да отиде на клуб? — каза гласът на Сет миг по-късно. Тя вече беше в центъра на книжарницата и се съмнявах, че ще приеме предизвикателството ми. Жалко. Обърнах се към него.

— Опитвам се да й помогна.

— Като я напиваш на обяд? — подкачи ме той.

Посочих към стълбите.

— Нямаш ли книга за довършване? По-късно ще говорим. Имам важна работа.

Почувствах леко угризение, че не му обърнах внимание — имахме уговорка за вечеря и щяхме да се видим по-късно. Той отиде да пише, а аз се залових за работа. Един служител беше болен и се наложи да се справям с полуделите клиенти. Мади беше на касата до мен и с удоволствие забелязах колко е весела и чаровна с клиентите.

Когато дойде време да затваряме, спрях пред вестниците, за да потърся… Е, и аз не знаех какво точно. Не бях забравила обаче горката жертва на удавяне. Чудех се дали няма да има друга статия за него или да пише нещо, което да ми помогне да разгадая какво се случва в сънищата ми. За съжаление заглавията на вестниците не ми предложиха вдъхновение.

Със Сет отидохме до площад „Пайъниър“ за късна вечеря и, разбира се, не намерихме къде да паркираме. Накрая спряхме на няколко пресечки от ресторанта и докато стигнем дотам, умряхме от студ. Разходката си заслужаваше обаче. Ресторантът беше един от любимите ми, предлагаха каджунска кухня, достатъчно пикантна да прогони зимния хлад. С гамбо и етуфе13 в чинията нямаше как да сме в мрачно настроение.

Почти бяхме приключили с десерта, когато телефонът ми звънна. Номерът не ми беше познат.

— Ало?

— Здрасти, Джорджина. Винсент е.

— Здрасти — казах, изненадана, че го чувам.

— Виж, трябва да говоря с теб лично. Може ли да се видим?

— Сега ли?

— Да… Важно е.

Погледнах как Сет довършваше пудинга си. Беше ужасно спокоен и едва ли щеше да възрази, ако Винсент дойдеше.

— Навън съм със Сет.

— Няма да ти отнема много време — обеща Винсент.

— Добре. — Казах му къде сме и той обеща скоро да се появи.

Явно не се беше пошегувал. Едва успях да обясня на Сет какво става и Винсент влезе.

— Ти какво, да не долетя? — попитах го, когато седна на стола помежду ни.

— Не. Бях наблизо. — Той махна с ръка към остатъците от десерта ни. — Изглежда вкусно.

— Беше чудесен — казах. — Та, какво става?

Той се поколеба и погледна към Сет.

— Няма проблеми. Сет знае всичко — уверих го аз. Сервитьорката дойде да остави касовата бележка и рестото ни.

Винсент продължи да гледа Сет още малко, после се обърна към мен.

— Добре. Имам един бърз въпрос. Може да поговорим, докато излизаме.

Тримата пак излязохме на студа и тръгнахме към колата на Сет.

— Така — започна Винсент. — Помниш ли историята, която ми разказа преди известно време? За ченгето, което простреляло партньора си?

— Да.

— Откъде я научи?

Повървяхме в мълчание още малко, докато се опитвах да си спомня.

— Не знам. Вероятно от телевизора. Може да съм прочела заглавието в книжарницата. Не си спомням.

— Сигурна ли си?

Намръщих се.

— Абсолютно.

Винсент въздъхна.