Сънят на сукубата

После всичко свърши. Винсент махна ръцете си и когато погледнах, кракът на Сет вече не кървеше.

— Съжалявам — изпъшка Винсент. — Не ме бива много в лекуването, а и ако направя още нещо, другите ще ме усетят. Това ще е достатъчно, докато линейката пристигне.

Някъде в далечината се чу вой на сирени. Сърцето в гърдите ми биеше глухо. Светът забави ритъма си. Откога беше казал Винсент, че познава Ясмин? От петнайсет години. От прекалено много време. Не изглеждаше на повече от трийсетина години. Не се бяха запознали, когато е бил тийнейджър. Нищо от това не се връзваше. Както и фактът, че беше изцелил сериозно нараняване.

Тези неща обаче не можеха да се сравнят с откритието ми. Само за миг той беше отпуснал гарда си и бях усетила безсмъртния му почерк. Всички безсмъртни имаха уникални характеристики, но различните видове безсмъртни притежаваха някои общи черти и това определяше към кой вид принадлежат. Сукуби. Вампири. Ангели. Демони. Почеркът на Винсент го беше издал.

„Другите ще ме усетят.“

Втренчих се във Винсент и в този момент червени, проблясващи светлини се показаха зад ъгъла. Очите ми бяха ококорени като на Сет.

— Ти си нефилим — издишах аз.

Глава 15

Лекарите в болницата казаха, че оцеляването на Сет било чудо. Което, разбира се, беше вярно.

Според полицаите, които говориха с нас, действията на Сет били прибързани, но похвални. Защитата на невинна девица винаги предизвикваше такава реакция и понеже Сет не беше убит, никой, освен мен не знаеше истината за тази галантна защита. Да кажа ли честно?

Според мен беше глупаво.

Според мен беше толкова

глупаво, че бях бясна. Повече от бясна. Бях постигнала съвсем нови и непознати висоти на бяс.

Къде му беше умът, по дяволите?

— Изобщо не помислих — каза ми тихо той, когато му зададох този въпрос в спешното. Всички се бяха дръпнали за момент, заети с други неща и бяхме само ние двамата. Сет лежеше на леглото, все още блед, но иначе беше жив и добре. — Мъжът имаше пистолет. Беше го насочил срещу теб.

Отворих уста да кажа, че в това няма никаква логика, но дойде един от лекарите. Искаше да прегледа Сет и аз излязох от стаята, преди да кажа нещо, за което после да съжалявам. Сет може и да се беше държал като идиот, но беше в болница със сериозно нараняване. Да избухвам сега може би не беше най-удачната линия на поведение относно оздравителния процес.

Вместо това потърсих Винсент. След разговора му с полицията, той се беше закотвил в коридора и стоеше облегнат на една стена с ръце в джобовете. Отпусна глава назад и се втренчи нещастно в тавана.

— Здрасти — казах аз, като гледах да стоя на безопасно разстояние.

Той погледна надолу към мен.

— Здрасти. Как е той?

— Добре, предвид всичко. Лекарите са удивени, че куршумът не е „уцелил“.

Винсент се обърна настрани и зарея празен поглед надолу по коридора. Не каза нищо.

Не знаех какво да кажа. „Та… ти си нефилим. Как са нещата днес?“

Честно казано знаех как са нещата. Ужасни. Нефилимите бяха деца на ангели и хора. После тези ангели ставаха демони, разбира се. Няма начин да спиш със сексапилни хора и все още да си в отбора на Рая, както вече бях отбелязала това относно Ясмин. Точно затова Джером беше демон. Това беше най-нечестната сделка в света. Много нефилими бяха издирвани и убивани от ангели и демони, дори и от собствените си родители. И Раят, и Адът гледаха на нефилимите като на опасни извращения. Фактът, че нефилимите обикновено бяха с необуздан характер и не притежаваха никакъв самоконтрол, още повече накърняваше репутацията им.

Те бяха преследвани и затова обикновено обикаляха земята инкогнито, криеха истинската мощ на силите си (която беше равна на силите на родителите им) и аурите си на безсмъртни, които можеха да ги издадат. Въпреки че ги съжалявах, те адски много ме плашеха. Повечето имаха зъб на ангелите, демоните и всички останали безсмъртни. Синът на Джером, Роман, беше такъв. Преди няколко месеца беше дошъл в Сиатъл, за да отмъщава и убива. Сега гледах Винсент и се чудех дали той не е същият.

— Ясмин… знае ли? — попитах след няколко неловки мига.

Очите му проблеснаха към мен.

— Разбира се — каза той със същия спокоен тон, с който беше говорил за връзката им. Сякаш искаше да каже: „Не е възможно да не знае“. Сякаш беше абсурдно да крие нещо от жената, която обича. — Това я убива — каза той с въздишка. — Изяжда я отвътре.

— Защото… ти… си такъв?

— Не. — Очите му бяха ужасно тъжни и аз почти забравих, че е от расата на супер силните психопати. — За нея това няма значение. Тормози я мисълта, че е тайна. Че трябва да крие всичко. Те не могат да лъжат, но тя все пак не казва цялата истина. Това е измама и на нея не й харесва. На мен не ми харесва, че на нея не й харесва. Два пъти се опитвах да сложа край на… връзката ни, но тя не иска, защото…

— Защото те обича — довърших аз.

Винсент сви рамене и отново отклони поглед.