Сънят на сукубата

Аз стоях, точно където бях, без да мърдам. По сърцето ми сякаш току-що бяха разляли киселина. То гореше и кървеше. Накрая, най-накрая и останалата част от мен рухна. Краката ми поддадоха и се срутих на пода. Той беше студен и твърд под голата ми кожа. Придърпах колене и зарових лице в тях, питайки се какво направих. Част от мен крещеше да го последвам, да го моля да се върне, да му кажа, че можем да правим любов и да имаме всичко, което винаги сме искали. Друга част (отчасти заради разума ми, отчасти заради гордостта ми) ме задържаше.

Същата тази част ме беше спряла да не тръгна след Андрю онзи ден в градината, след като се скарахме за Черната Смърт. Бях го оставила да си отиде, да се махне от пътя ми и после го избягвах. Когато чумата най-накрая дойде в нашия град, епископът беше един от първите, които избягаха. Аз заминах с него и домакинството му. Също като в „Маската на червената смърт“, нямаше къде да се скрием от болестта. Все пак някои места бяха по-безопасни от други и епископът се погрижи да отидем на такова място. Той оцеля.

Месеците минаваха и до нас постепенно стигнаха разкази и слухове за града, в който бяхме живели. Дотогава вече ми беше писнало от Джефри и бях решила, че е време да продължа. Бях получила разрешение от архидемона ми да бъда прехвърлена във Флоренция. Една нощ се измъкнах от къщата на Джефри и поех на дълъг път. Старият ми град ми беше по път и седмица по-късно минах през него.

Град, през който е минала чумата, не изглеждаше така, както съвременните хора си го представяха. По улиците нямаше купчини тела или нещо такова. Невинаги. Все пак Европа беше преживяла Черната Смърт и цивилизацията съществуваше и в най-тежките моменти. Земеделието вървеше, още се строяха къщи, още се раждаха бебета.

Градът обаче ми се стори по-тих и по-меланхоличен, отколкото когато живях там. Андрю не беше в църквата, когато отидох, и старецът, който се грижеше за земята, ми каза, че отишъл да помага на енориашите в един от по-бедните квартали.

Намерих го там, в дома на един пивовар. Пивоварът имаше голямо семейство (осем деца) и живееше с двамата си братя. Къщата беше малка, претъпкана и мръсна. Всички бяха болни, с изключение на жената на пивовара, която уморено се опитваше да помогне на Андрю в грижите за семейството й.

— Сесили? — попита той учудено, когато ме видя. Беше коленичил до едно момче тийнейджър. Нещо вътре в гърдите ми разцъфна от радост и облекчение. Андрю беше жив. Беше останал, беше се борил с болестта и беше победил.

Приближих се до него и коленичих. Жената даваше вода на малко момиче и ме погледна неспокойно. Дрехите ми не бяха копринени, но личеше, че принадлежа на друга прослойка и тя не знаеше как да се държи с мен.

— Ти си жив — въздъхнах. — Толкова се притеснявах. Притеснявах се, че повече няма да те видя.

Той се усмихна с онази негова нежна усмивка и аз забелязах новите бръчки около очите му.

— Бог не е искал още да ни разделя — каза той.

Погледнах момчето. Бях решила, че Андрю го храни или нещо такова, но тогава осъзнах, че му дава последно причастие. Момчето беше без риза и можех да видя по врата и мишниците му прословутите черни гнойни подутини, от които чумата беше получила името си. Чумата обикновено постигаше своето за около седмица, но от изпитият му вид човек би си помислил, че е на смъртно легло от години. Очите му трескаво блестяха и не знаех дали изобщо забеляза присъствието ми.

В гърлото ми се надигна жлъч и отклоних поглед. Изправих се и казах на Андрю:

— Ще те оставя… ще те оставя да довършиш и ще изчакам отвън. — Излязох от къщата навън, където беше топло и нищо не умираше.

Малко по-късно Андрю ме намери. Не попитах дали момчето още е живо. Вместо това казах:

— Колко от болните оживяват? От онези, при които си бил, и за които си рискувал живота си. Колко от тях са оживели?

Той сви рамене.

— Три четвърти. Понякога половината, ако са много млади или много стари.

— Половината — повторих равно. — Това не е много хубаво.

— Ако и един човек оцелее, благодарение на мен, би било много хубаво.

Погледнах увереното му спокойно лице и въздъхнах.

— Ти си адски непоправим.

Той се усмихна. Аз пак въздъхнах.

— С какво мога да помогна?

Усмивката му изчезна.

— Не се шегувай, Сесили.

— Не се шегувам. Кажи ми какво да правя.

И така се озовах в ролята на медицинска сестра в малък град в провинцията на Англия. Честно казано човек нямаше какво да направи, за да победи чумата. Само най-общите неща — да поддържаме хигиената на болните и да им даваме храна и вода, колкото можеха да поемат. Останалото зависеше от имунната им система и (ако можеше да се вярва на Андрю) божията воля. Когато пациентите ми преминаваха точката, от която нямаше връщане назад, обикновено спирах да помагам. Не можех да ги гледам и ги оставях на Андрю и молитвите му.

Случваше се обаче, някои хора да оздравеят, хора, за които се бях грижила аз; тогава сякаш почти започвах да вярвам, че се е намесила по-висша сила. Поне така мислех, докато Андрю не се разболя.