Сънят на сукубата

Аурата на Ясмин изведнъж изпълни стаята и вдигнах глава точно навреме, за да видя как тя и Винсент се материализираха пред мен. На мига забравих за Сет.

— Здравей, Джорджина — каза Винсент. — Получих съобще…

— Знам за Никта — прекъснах го аз.

Изумена тишина увисна във въздуха. Не бях сигурна за нефилимите, но знаех, че ангелите рядко се изненадваха. Ясмин очевидно беше шашната.

И понеже беше ангел, не се опита да отрича за Никта. Просто попита:

— Откъде?

— Тя ме използва да й върша мръсната работа. — Учудването им стана още по-голямо. — Само че… не съм сигурна как точно го прави.

Те се спогледаха и после погледнаха към мен.

— Започни от началото — каза Ясмин. — Както по принцип е редно.

Така и направих; първо им разказах за сънищата и загубата на енергия. После споделих как незнайно откъде научавах за трагични събития и изпитвах част от усещанията, които пораждаше дейността на Никта. Накрая обясних как Ерик и Данте бяха направили връзката и бяха намерили закономерност между случващото се с мен и всички онези злочести истории.

Ясмин седна на един сгъваем стол и отпусна глава назад, докато мислеше. Нещо такова беше направил и Винсент в болницата. Зачудих се дали не е от онези несъзнателни жестове, които двойките копираха един от друг.

— Хм… гениално. Ето как го прави, без да можем да я открием.

— Никога нямаше да се сетя — съгласи се Винсент, крачейки. — Което, разбира се, е било целта й.

— Значи знаете какво прави с мен? — попитах нетърпеливо. Липсата на информация ме убиваше.

— Да — каза Ясмин. — Но нека първо извикаме другите.

— Другите…

Въпросът замря на устните ми, тъй като три фигури се материализираха в стаята: Картър, Джоел и Уитни. Ангелски аури се посипаха около мен. Не можех да не им завидя поне малко. На мен щяха да са ми необходими дни, за да издиря по-висшите безсмъртни, а Ясмин го направи само с мисълта си.

Картър се усмихна, когато ме видя. Джоел изглеждаше ядосан. Уитни изглеждаше объркана.

— Какво става? — попита Джоел. Беше ядосан, както последния път, когато го видях. Добре че беше безсмъртен, иначе щеше да умре от високо кръвно векове по-рано. — Защо ни доведе на това… това… място? — Човек би помислил, че е в публичен дом, а не в малък офис с лошо боядисани стени.

Ясмин се наведе напред на стола, беше подпряла брадичка с ръце, а лактите й почиваха на колената. Очите й блестяха от вълнение.

— Пипнахме я. Намерихме я… по-точно Джорджина я намери.

Джоел и Уитни бяха слисани. Картър — не. От изражението му усетих, че очакваше нещо такова.

— Не мога да повярвам, че ти отне толкова време — пошегува се той.

На Уитни не й беше смешно.

— Обяснете.

Ясмин го направи и когато приключи, другите бяха толкова впечатлени, колкото тя и Винсент преди малко. Дори Джоел изглеждаше по-малко ядосан.

— Много находчиво — промърмори той. — Винаги, когато бяга, измисля нов начин да ни се изплъзне.

Местех поглед от лице на лице. След скандала със Сет у мен бушуваха много емоции и не ми беше останало никакво търпение.

— Някой ще ми каже ли най-накрая аз къде се вписвам?

Картър дойде до мен. Беше с избеляла синя памучна тениска и бейзболна шапка на „Маринърс“, която сякаш беше минала през електрическа резачка. Още се усмихваше.

— Сигурно знаеш, че Винсент е медиум. Той усеща нашия свят и в някои отношения е по-чувствителен към свръхестествената дейност от някои от нас. Понякога с хората е така. Това беше вярно. Ангелите не бяха всемогъщи и не притежаваха всички дарби. Кимнах, не исках да издам, че Винсент всъщност е нефилим медиум. — По принцип успява да хване следата й много бързо. Когато се развилнее и започне да се храни с хаоса, който всява сред смъртните, оставя… Не знам, нещо като магическа следа там, откъдето минава. Енергията, която краде, само я поддържа, не е достатъчна да я прикрие. Човек като Винсент може…

Винсент му помогна:

— Надушвам я. Аз съм паранормална хрътка.

Ясмин се подсмихна.

— Досега не успя да я засече — продължи Картър — и затова се наложи да я търсим по друг начин. Гледахме за някаква схема в новините.

— Значи… тя е прикривала следите си — свих рамене. — И каква е моята роля?

— Използвала те е, за да се скрие. По два различни начина. Играела е на сигурно. Като е взимала енергия от теб и от хората, тя е удвоила силите си. Така й е било много по-лесно да се скрие. Когато силата й е нараснала, мисля, че е започнала… да се крие в теб.

— Гадост. — Изведнъж се почувствах изнасилена. — Как е възможно това? Тя… сега тук ли е? — погледнах към долната част на тялото си, сякаш можех да видя нещо.

Той се вгледа в мен.

— Не, не мисля. Може би е получила достатъчно енергия, за да се разхожда свободно известно време. А как го прави? Животът и енергията текат през теб и до известна степен самата тя е и двете неща. Ти си проводник на тези сили.

— Иска ми се хората да спрат да ме наричат така. Сякаш съм някаква машина.

— Не е вярно. Когато се слее с теб, получаваш бегла представа за делата й. У теб преминават подробности за нещата, които е натворила, въпреки че силно се опитва да скрие и тях, и себе си.

— Как?