Сънят на сукубата

— Чрез сънищата ти — каза Винсент. — Разсейва те със сънищата. Щастливи, обсебващи сънища, към които започваш да се пристрастяваш. Подсъзнанието ти е толкова запленено от тях през нощта, че не усещаш как изсмуква енергията ти, докато спиш.

Облегнах се назад втрещена. Бях си имала работа с много странни гадории (впечатляващ брой, от които се случиха през последните няколко месеца), но това изби рибата. Кожата ми настръхна и изпитах сюрреалистичното усещане, че тялото ми не е вече мое.

Притесни ме и фактът, че сънищата ми бяха за отвличане на внимание, целяха да ме извадят от равновесие и да не разбера какво става. Бяха толкова сладки… толкова силни. Аз лелеех за тях, а се оказаха лъжи. Илюзии, създадени от чудовище, с цел да скрие паразитния си контрол върху мен. Това накърняваше красотата на сънищата. Обичах момичето. Исках да вярвам в нея. Исках тя да е истинска.

— Е — каза Джоел рязко, присвитите му очи бяха забити в мен, — трябва да използваме сукубата, за да примамим Никта — и той махна с ръка към мен. — Хайде. Върви и съблазни някоя бедна душа, та Никта да се върне.

Потръпнах. Ясмин се вгледа в него.

— Не виждаш ли, че е разстроена? Покажи малко състрадание.

— Поданиците на злото не заслужават състрадание — промърмори той.

Уитни стоеше до вратата в другата част на стаята. Тя говореше рядко и гласът й ме изненада.

— Всички създания заслужават състрадание. — Вдигнах поглед и срещнах очите й. Те бяха тъмни и бездънни, изпълнени със сила и емоция. Имах чувството, че падам в тази чернота, както понякога ми се случваше с Картър. Реших, че компанията на ангелите не ми харесва. Те обичаха да се ровят в душите и обикновено го правеха и с мен.

Отново настъпи неловка тишина.

— Добре, добре — казах. — Не е нужно да изливаме чувствата си и да си стискаме ръцете. Кажете ми какво да правя.

— Ти ще си примамката, Джорджина — каза Картър.

— Аз винаги съм примамката — оплаках се. — Защо така? Защо продължават да ми се случват такива неща? — Не много отдавна трябваше да бъда примамка за полубог, който изнасилваше хора. Това не ми харесваше преди, не ми харесваше и сега.

Очаквах Картър да се пошегува, но той остана сериозен.

— Защото ти си едно от онези уникални създания, около които силите на вселената се събират.

Това беше по-лошо и от ролята ми на „проводник“. Не исках да имам нищо общо. Не исках да бъда мишена. Исках спокоен живот — да работя в книжарницата и да имам блажена, идеална връзка с приятеля си. Добре де, връзката ни никога не е била такава, но едно момиче може да помечтае.

Да помечтае, да посънува…

Лош избор на думи.

— За съжаление — каза Ясмин деликатно, — до известна степен Джоел е прав. Ти трябва да… хм, да възстановиш енергията си, за да примамим Никта.

Джоел се намръщи.

Въздъхнах.

— Знам, че е важно… Не искам тя да нарани някого, но трябва ли задължително да е тази вечер? Не може ли да го направим утре? Аз просто… не ми е до това. — Не и след Сет, не и след всичко, което се случи. Бях толкова, толкова изтощена. От мисълта за секс ми ставаше лошо, енергия или не.

Джоел стисна юмруци.

— Не ти е до това? Нямаме време за капризи! Заложен е човешки живот…

— Джоел — каза Картър. Само една дума, но я каза твърдо и непоколебимо. Не бях чувала небрежния саркастичен Картър да държи такъв тон. Той и Джоел впериха погледи един в друг. Не можех да преценя безсмъртните им сили, но знаех, че Картър е отвратително силен. По-силен дори от Джером. — Остави я на мира. Никта атакува, само когато тя открадне енергия. Нищо няма да ни стане за една нощ.

Ако не знаех повече, щях да помисля, че Джоел се страхува от Картър. Джоел сякаш искаше да каже още много неща, но отстъпи.

— Добре — каза той през стиснати зъби.

Отправих облекчен поглед към Картър. Предвид как се чувствах тази вечер, сигурно шансовете ми да съблазня някого нямаше да са по-добри от шансовете на Тоуни. Сетих се за другата сукуба и се зачудих дали да не спомена подозренията си, че Никта може би изсмуква енергията и на Тоуни. В крайна сметка реших да не го правя. Все още имаше много условности. Отказах се.

Ясмин се изправи и постави ръка на рамото ми.

— Почини си. Изглеждаш ужасно. Трябва да се приготвиш за утре.

— Отврат. Мога да изглеждам както си искам. Ако някой ти каже, че изглеждаш ужасно, значи нещата наистина са сериозни.

Тя се усмихна.

— Не говоря за външността ти.

Изчезна. Няколко мига по-късно Уитни и Джоел направиха същото. Само Картър остана с мен и Винсент.

— Всичко ще се нареди — каза ми Картър.

— Не знам. Някакво откачено чудовище, което се храни с хаос, влиза и излиза от мен. Вие ще се опитате да я извадите от тялото ми. Май има голяма вероятност да не приключи добре.

— Имай малко вяра — каза той и изчезна.

С Винсент постояхме няколко секунди. После въздъхнах още веднъж.

— Шибани ангели.

Той докосна рамото ми.

— Да си вървим.